Стефано го изгледа одобрително.
— Приемам го като комплимент, макар самият аз да не съм толкова сигурен. Както и да е, въпросът е от чисто теоретично естество. — Той помълча, преди да продължи с тихия си глас. — Пропиля шанса си, Ецио. Зарът е хвърлен. Каузата на асасините е изгубена. Знам, че ще ме убиеш, каквото и да направя и кажа. Знам, че ще бъда мъртъв, преди да е свършила обедната литургия. Моята смърт обаче няма никак да ти помогне. Тамплиерите вече те държат в шах. Скоро ще настъпи моментът за мат.
— Не бъди толкова сигурен.
— Подготвям се за среща с Господаря — ако изобщо съществува. Интересно ми е да науча. Защо ще те лъжа?
Ецио извади камата.
— Колко умно! — обяви Стефано. — Какво ли още ще измислят?
— Изкупи греховете си! — отсече Ецио. — Кажи ми какво знаеш.
— Какво искаш да узнаеш? Къде е господарят ми Джакопо? — усмихна се Стефано. — Лесно е. Скоро ще се срещне с нашите съюзници, през нощта, в сянката на римските богове… Надявам се да си доволен, защото повече няма да ти кажа. А и не е от значение, понеже дълбоко в сърцето си усещам, че си закъснял. Съжалявам единствено, че няма да видя падението ти. Ала кой знае? Може би все пак има живот след смъртта и ще успея да видя как умираш. Засега обаче нека приключим с неприятната част.
Камбаните на църквата забиха отново. Не биваше да се бави.
— Струва ми се, че можех да науча много от теб — каза Ецио.
— Не в този свят — тъжно отвърна Стефано и разкопча мантията си. — Бъди милостив и ме изпрати бързо в мрака.
Ецио прониза врата му бързо, дълбоко, със смъртоносна точност.
— На югозапад от Сан Джиминяно се намират руините на Храма на Митра — рече замислено Марио, когато Ецио се върна. — Единствените римски руини на мили наоколо. Казваш, че е споменал сенките на римски божества?
— Така каза.
— И тамплиерите ще се срещнат скоро там?
— Да.
— Значи трябва да побързаме. Още тази нощ ще поставим стража там.
— Баноне твърдеше, че е твърде късно да ги спрем — мрачно отрони Ецио.
— Е, от нас зависи да го опровергаем — ухили се Марио.
Стояха на пост вече трета вечер. Марио се бе върнал в замъка да дообмисли как да прогони тамплиерите от Сан Джиминяно. Остави Ецио с петима доверени мъже — включително Гамбалто — които бдяха сред гъстата горичка около самотните, безлюдни руини на Храма на Митра — просторен комплекс, пристрояван години наред, чийто последен обитател наистина бе Митра — богът пазител на римската армия. По-древните параклиси обаче бяха издигнати в чест на Минерва, Венера и Меркурий. Имаше и театър с все още запазена сцена пред полукръг от порутени каменни пейки, приютили сега мишки и скорпиони. Зад тях се издигаше полуразрушена стена, поддържана от изронени колони, където гнездяха бухали. Бръшлян се виеше навсякъде, а бодливи храсти си проправяха път из попукания и потъмнял мрамор. Горе луната хвърляше призрачна светлина и макар да бяха свикнали безстрашно да се изправят срещу смъртните си врагове, неколцина от мъжете изглеждаха напрегнати.
Ецио беше решил да дежурят една седмица, но сега разбираше, че съратниците му няма да издържат толкова сред призраците на езическото минало. Към полунощ, когато всичките им крайници изтръпнаха от бездействието и неподвижността, дочуха тихо звънтене на сбруи. Спотаиха се. Скоро измежду руините се показаха дузина войници, понесли факли. Предвождаха ги трима мъже. Запътиха се към амфитеатъра. Ецио и съратниците му ги последваха.
Новодошлите скочиха от конете и се подредиха в кръг около водачите си. Ецио разпозна тържествуващо човека, когото толкова дълго бе търсил — Джакопо де Паци, сивобрад шейсетгодишен старец с изпито лице. Ецио не беше виждал единия от придружителите му, но другият му беше стар познайник — клюнестият нос и пурпурната мантия издаваха безпогрешно Родриго Борджия! Ецио мрачно прикрепи отровното острие към механизма на дясната си ръка.
— Знаете защо ви извиках — започна Родриго. — Дадох ти повече от достатъчно време, Джакопо. Но ти не успя да поправиш грешката си.
— Съжалявам, господарю. Направих всичко по силите си. Асасините ме надхитриха.
— Не си възвърна Флоренция.
Джакопо сведе глава.
— Не съумя дори да убиеш Ецио Аудиторе — едно нищожно паленце! И с всяка победа над нас той набира сили, става по-опасен!
— Племенникът ми Франческо е виновен — промърмори Джакопо. — Нетърпението го подтикна към безразсъдство. Опитах се да бъда гласът на разума, но…