Ала не му се удаде да довърши мисълта си. Ецио извади скритото си острие и възползвайки се от изненадата им, прониза мъжа вдясно. Отровата си свърши работата и войникът се олюля назад и падна ничком. Преди другият да реагира, Ецио заби камата дълбоко в мишницата му — единственото незащитено от ризницата място. Вече свободен, скочи към сенките в края на сцената, притаи се и зачака. От горичката изскочиха останалите десетима, изпратени от Родриго. Някои се озъртаха предпазливо наоколо, други се приведоха над телата на убитите си съратници. Бърз като рис, Ецио се втурна между тях, размахал камата като сърп, насочвайки я към всяка оголена част от телата им. Вече изплашени и недотам подготвени, войниците на Борджия се огънаха. Ецио уби петима, преди останалите да побегнат и да изчезнат с панически викове сред дърветата. Той ги проследи с поглед. Едва ли щяха да осведомят Родриго за случилото се. Освен ако не искаха да ги обесят за провала. Чак след време щяха да открият липсата им и Родриго да разбере, че сатанинският му план не е успял.
Ецио коленичи до тялото на Джакопо де Паци — разкъсана и изгубила всякакво достолепие черупка на отчаян старец.
— Клетнико! — промълви Ецио. — Ядосах се, че Родриго ме лишава от полагащата ми се жертва, но сега, сега…
Той замълча и се пресегна да затвори очите на Паци. Тогава забеляза, че го гледат. По някакво чудо у Джакопо още светеха искрици живот. Той отвори уста, но не издаде нито звук. Агонизираше. Първата мисъл на Ецио бе да го остави в ръцете на бавната смърт, но очите на стареца го умоляваха. „Бъди милостив — напомни си той, — дори когато не ти отвръщат със същото“. Така повеляваше Кредото.
— Почивай в мир — рече той, целуна Джакопо по челото и заби камата в сърцето на врага.
11.
Ецио се върна във Флоренция и разказа на Лоренцо как е загинал последният от клана Паци. Дукът се зарадва, но и натъжи, че сигурността на Флоренция и на Медичите е изкупена с цената на толкова много кръв. Лоренцо предпочиташе да разрешава неразбирателствата с дипломатически средства, ала това желание го отличаваше от останалите управници на италианските градове държави.
Той възнагради Ецио с церемониална пелерина, позволяваща му да се ползва с всички права и свободи на почетен гражданин на Флоренция.
— Много сте щедър, Altezza — благодари му Ецио. — Опасявам се обаче, че не разполагам с време да се насладя на облагите, с които ме дарявате.
— Как така? — изненада се Лоренцо. — Скоро ли смяташ да тръгваш? Надявах се да останеш, да отвориш семейното имение и да се включиш в градската управа, за да работим съвместно.
Ецио се поклони, но отвърна:
— С неудоволствие споделям мнението си, че неприятностите ни не са приключили с краха на клана Паци. Те са само едно пипало от далеч по-могъщо чудовище. Възнамерявам да се отправя към Венеция.
— Венеция?
— Да. Мъжът, който придружаваше Родриго Борджия на срещата с Джакопо, е от семейство Барбариго.
— Една от най-влиятелните венециански фамилии. Твърдиш, че този мъж е опасен?
— Съюзник е на Родриго.
Лоренцо се позамисли, после разпери ръце.
— Пускам те с огромно съжаление, Ецио. Не съм забравил обаче, че завинаги ще остана твой длъжник. Което от своя страна означава, че нямам право да ти заповядвам. Усещам също, че в дългосрочен план делата ти ще се окажат благотворни за града ни, дори да не доживея да го видя.
— Не говорете така, Altezza.
— Надявам се да не изляза прав — усмихна се Лоренцо, — но животът в тази страна и в тези времена напомня излет по ръба на Везувий — опасен и несигурен.
Преди да тръгне, Ецио занесе вести и подаръци на Анета. Родният дом обаче му навяваше дълбока тъга и той отказа да влезе. Избягваше старателно и имението на семейство Калфучи. Посети обаче Паола — все така ослепителна, но разсеяна, сякаш умът й се рееше нейде надалеч. Накрая се отби в ателието на Леонардо, но там свари само Аниоло и Иноченто. Работилницата изглежда не функционираше. От Леонардо нямаше и помен.
— Здравей, Ецио! — поздрави го усмихнато Аниоло. — Отдавна не си се отбивал.
— Много отдавна.
Ецио се огледа въпросително наоколо.
— Чудиш се къде е Леонардо?
— Заминал ли е?
— Да, но не завинаги. Взе си някои вещи, но не успя да побере всичко, та с Иноченто ще наглеждаме ателието, докато го няма.
— И къде отиде?