— Интересно се получи. Маестрото преговаряше с милански благородник, но после виконт Пексаро го покани да му погостува във Венеция и да нарисува пет фамилни портрета… — Аниоло се усмихна лукаво. — Не че ще го стори. Градският съвет обаче проявява интерес към инженерните му умения. Ще му осигурят ателие, помощници, всичко необходимо. Та така, драги Ецио, ако ти трябва, потърси го там.
— Но аз също заминавам за Венеция! — възкликна Ецио. — Чудесна новина! Кога тръгна Леонардо?
— Преди два дни. Но лесно ще го настигнеш. Пътува с огромна волска каруца, натоварена догоре с вещите му.
— Придружава ли го някой от хората му?
— Само каруцарите и неколцина ездачи, в случай че изникнат неприятности. Поеха към Равена.
Ецио побра всичко необходимо в дисагите и след ден и половина самотна езда на един завой се натъкна на тежка волска талига с платнен навес, под който бяха старателно подредени какви ли не машинарии и макети.
Каруцарите се помайваха край пътя, почесваха се по главите и изглеждаха сгорещени и притеснени. Ездачите — две слабовати момчета, въоръжени с арбалети и пики — стояха на стража на близкото хълмче. Леонардо — очевидно съсредоточен в някакъв лостов механизъм — вдигна поглед и забеляза Ецио.
— Привет, Ецио! Какъв късмет!
— Леонардо! Какво става?
— Сполетяха ме неприятности. Колелото на каруцата… — Той посочи към едното задно колело, което се бе измъкнало от оста. — Проблемът е, че трябва да повдигнем каруцата, за да го наместим, а не ни стигат силите. Лостът пък не я повдига достатъчно. Дали може…?
— Разбира се.
Ецио махна на каруцарите — едри мъжаги, които щяха да му помогнат повече от хилавите ездачи — и тримата вдигнаха каруцата и я задържаха, докато Леонардо закрепи здраво колелото на оста. Докато чакаха, напрегнал мускули под тежестта на каруцата, Ецио огледа съдържанието й. Веднага различи добре познатата му прилична на прилеп конструкция. Изглеждаше доста усъвършенствана.
Щом поправи каруцата, Леонардо зае мястото си на предната седалка до единия каруцар, а другият закрачи пред воловете. Ездачите патрулираха неуморно и пред, и зад тях. Ецио подкара бавно коня си до Леонардо, за да си поговорят. Отдавна не бяха се виждали и имаха много да си разказват. Той уведоми Леонардо за последните събития, а художникът сподели вълнението си, че ще види Венеция благодарение на новите си покровители.
— Толкова се радвам, че ще пътуваме заедно! Но да ти напомня, че ще пристигнеш по-бързо, ако не се съобразяваш с нашата скорост.
— За мен е удоволствие. И искам да се уверя, че ще стигнеш без произшествия.
— Нали съм наел охрана?
— Леонардо, не ме разбирай погрешно, но дори разбойници с жълто около устата ще размажат тези двамата като комари.
По лицето на Леонардо се изписа изненада, после обида и накрая — веселие.
— Тогава съм щастлив, че си ми спътник. — После лукаво продължи: — И предполагам, че ще се погрижиш да пристигна цял-целеничък не само от сантиментални подбуди.
Ецио се усмихна, но не отговори.
— Забелязвам, че още работиш по прилеповата конструкция — отбеляза само той.
— Моля?
— Знаеш какво имам предвид.
— О, това ли? Просто се забавлявам. Но не исках да я оставям.
— Какво представлява?
— Не обичам да обсъждам проектите си, преди да ги завърша — неохотно отвърна маестрото.
— Леонардо! Можеш да ми се довериш! — сниши глас Ецио. — Нали и аз ти поверих тайните си.
Леонардо се поколеба, после се успокои.
— Добре, но никому не казвай.
— Promesso. Обещавам!
— И без това ще те помислят за смахнат — продължи Леонардо, но гласът му прозвуча развълнувано. — Слушай! Мисля, че открих начин как да полетим!
Ецио го изгледа и се разсмя невярващо.
— Скоро ще се разкайваш за присмеха! — добродушно го скастри Леонардо.
После смени темата и заговори за Венеция — Ла Серенисима — по-различна от останалите италиански градове и често вгледана по-скоро на Изток, отколкото на Запад — и за изгода, и загрижено, понеже османските тюрки вече се домогваха почти до северното адриатическо крайбрежие. Леонардо говореше за красотата и коварството на Венеция, за страстта й към богатството, за странната й архитектура — град с канали, издигнат над водите върху основи от стотици хиляди огромни дървени колове, за яростното й свободолюбив и политическата й мощ. Преди по-малко от три столетия дожът на Венеция бе принудил цяла войска кръстоносци да обслужват собствените му интереси, да унищожат всичките му търговски и военни конкуренти и да накарат Византийската империя да коленичи пред града държава. Леонардо не пропусна да спомене тайнствените тихи канали с тъмни води, високите, осветени от стотици свещи имения, любопитния диалект на местните, великолепните им одежди, изкусните им художници и най-яркия талант сред тях — Джовани Белини — с когото маестрото очакваше с нетърпение да се срещне. Обсъдиха музиката, карнавалите и показността на венецианците и колко ненадминати са в отровителското изкуство.