— Всичко това — заключи Леонардо — съм научил от книгите. Представи си какво е наяве!
„Мръсно и пренаселено“ — помисли си Ецио хладно. Като навсякъде. Но се усмихна на приятеля си. Леонардо беше мечтател. А никой не бива да възпира мечтателите.
Навлязоха в планински пролом и гласовете им отекваха по скалистите му склонове. Ецио вдигна поглед към почти невидимите зъбери, ограждащи го от двете страни, и застина. Конниците се бяха насочили напред, но в теснината би трябвало да долавят тропота на копита. Цареше обаче пълна тишина. Спусналата се лека мъгла довя внезапен хлад, който никак не го успокои. Леонардо не забелязваше нищо, но Ецио видя, че и каруцарите са напрегнати и се озъртат тревожно.
Внезапно по склона на пролома затрополиха камъчета. Конят на Ецио се стресна. Ездачът му вдигна поглед, примижал срещу слънцето, под което кръжеше орел.
Сега дори и Леонардо се сепна.
— Какво става? — попита той.
— Не сме сами — отговори му Ецио. — На скалите над нас може би има стрелци.
В същия миг чу громолене на копита. Няколко коня ги настигаха изотзад.
Ецио обърна коня си и зърна дузина войници, понесли знаме с червен кръст върху жълт щит.
— Борджия! — прошепна той и извади меча си. В същия момент една стрела се заби в каруцата. Каруцарите вече тичаха по пътя пред тях и дори воловете се подплашиха и задърпаха товара си напред по собствена воля.
— Хвани юздите и ги насочвай — извика Ецио на Леонардо. — Преследват мен, не теб. Не спирай, каквото и да стане!
Леонардо се подчини припряно, а Ецио се втурна назад към конниците. Мечът му — от оръжейницата на Марио — беше добре балансиран и конят му бе по-лек и по-повратлив от конете на враговете му. Ала те носеха здрави ризници и оръжията от Кодекса нямаше да му помогнат. Ецио сръга с пети коня и го пришпори към най-нагъсто скупчените войници. Приведен ниско над седлото, той се вклини в групата, а инерцията му подплаши и обърна в бягство два от противниковите коне. След това мечовете заиграха необуздано. Щитът върху китката му отклони много удари. Ецио използваше изненадата на враговете от невъзможността да го ранят и на свой ред ги покосяваше.
Почти светкавично събори от конете четирима, а двамата оцелели се втурнаха по обратния път. Този път обаче Ецио съзнаваше, че не бива да им позволява да се върнат при Родриго. Той се спусна след тях, изравни се с конете им и ги посече един след друг.
Претърси бързо телата, но не откри нищо интересно. После ги придърпа настрани и ги затрупа с камъни и скални отломки. Яхна коня си и се втурна след Леонардо, спирайки само колкото да разчисти от пътя останалите тела и да ги погребе надве-натри с камъни и шума, за да не се виждат. Нямаше какво да стори с конете им, които вече бяха побягнали.
За пореден път се бе изплъзнал от лапите на Родриго, но знаеше, че кардиналът няма да се откаже, докато не го убие. Заби пети в хълбоците на коня и настигна Леонардо. Двамата търсиха и викаха каруцарите. Напразно.
— Платих им огромна сума за талигата и воловете — оплака се Леонардо. — Ще трябва да се простя с нея.
— Продай ги във Венеция.
— Там не използват ли гондоли?
— На сушата има много ферми.
— За бога, Ецио, обичам прагматичните люде!
Дългото им пътуване продължи край древния град Форли — понастоящем независим град държава — и към Равена и пристанището му на няколко мили по-нататък. Там се качиха на пътническа галера от Анкона до Венеция и щом установи, че никой на палубата не ги заплашва, Ецио се поотпусна. Знаеше обаче, че дори на сравнително малък кораб като този не би било особено трудно да прережеш нечие гърло през нощта и да изхвърлиш трупа в мътно сините води. Затова оглеждаше зорко всички, които се качваха и слизаха по малките пристанища, където акостираха.