В късния следобед най-сетне се озова пред замъка, който приличаше по-скоро на крепост или на затвор, понеже главната сграда се издигаше зад защитни стени. От двете й страни имаше други постройки, от които я деляха тесни улички, ала отзад се простираше обширна градина, заобиколена от висока стена. Отпред граничеше с открития площад, който вече му беше познат. Този път обаче тук явно се вихреше битка между отряд стражари и група младежи, които ги дразнеха и после се разпръсваха отвъд обсега на размаханите им алебарди и пики, замеряйки с тухли, камъни, развалени яйца и изгнили плодове разярените войници. Най-вероятно просто им отвличаха вниманието, понеже Ецио забеляза как недалеч от схватката една фигура се катери по стената на замъка. Младият мъж остана впечатлен — стената беше толкова гладка, че дори той би премислил дважди дали да я изкачи. Непознатият обаче достигна бойниците с лекота и после с шеметен скок се приземи върху покрива на една от наблюдателните кули. Ецио разбра, че човекът се кани да отскочи оттам към покрива на самия замък и да се вмъкне вътре. Отбеляза си наум стратегията, ако му се наложи — и успее — да я използва. Стражите на кулата обаче чуха катерача и подвикнаха предупредително на съратниците си в замъка. От прозореца под стряхата му се подаде стрелец и опъна лъка. Мишената обаче подскочи елегантно и отбягна стрелата, която изтрака по керемидите. Вторият път обаче стрелецът улучи и с едва доловим вик фигурата се олюля и стисна раненото си бедро.
Полетя и трета стрела, ала пропусна, понеже неканеният гост се върна назад — от покрива към бойниците, по които вече тичаха стражи, после се прекатури по ръба на стената и се заспуска нестабилно надолу.
В другия край на площада пред замъка войниците на Барбариго отблъснаха нападателите си към тесните алеи наоколо и се втурнаха да ги гонят. Ецио използва момента да догони катерача, който закуцука в обратната посока.
Когато го настигна, с изненада отбеляза по момчешки крехката му, ала атлетична фигура. Понечи да му предложи помощ, но в същия момент слабичкото създание се обърна към него и Ецио разпозна лицето на момичето, което по-рано на пазара се бе опитало да му пререже кесията.
Почувства се стъписан, объркан и — колкото и да е странно — запленен.
— Дай ми ръка — обади се нетърпеливо момичето.
— Не ме ли помниш?
— Трябва ли?
— Днес на пазара се опита да ми отмъкнеш кесията.
— Съжалявам, но моментът не е подходящ за мили спомени. Ако не офейкаме бързо, ще се простим с живота си.
Сякаш да илюстрира твърдението й, една стрела профуча край тях. Ецио преметна ръката й през раменете си, а своята — през кръста й, както навремето подкрепяше Лоренцо.
— Накъде?
— Към канала.
— Естествено! — саркастично възкликна той. — Във Венеция има само един канал!
— Доста си наперен за новодошъл. Натам! Ще те упътвам, но побързай! Вече ни преследват.
И наистина — малък отряд войници трополеше по паветата зад тях.
Стиснало с ръка раненото си бедро, с изопнато от болка тяло, момичето поведе Ецио надолу по една алея, после по друга, трета, четвърта, докато той изгуби всякаква представа за посока. Гласовете на мъжете зад тях постепенно стихнаха и накрая заглъхнаха напълно.
— Наемници от провинцията — презрително отбеляза момичето. — Нямат шанс пред местните. Губят се бързо. Хайде!
Излязоха на кей край Канале дела Мизерикордия, където стоеше привързана лодка от неопределим вид с двама мъже в нея. Забелязал Ецио и момичето, единият светкавично развърза въжето, а другият им помогна да се качат.
— Кой е този? — попита той.
— Нямам представа, но се оказа на точното място в точния момент и очевидно не е приятел на Емилио.
Момичето обаче беше смъртно бледо.
— Улучиха я в бедрото — каза Ецио.
— Не мога да я извадя тук — отвърна мъжът, след като огледа стърчащата от раната стрела. — Нямам мехлем и превръзки. Трябва да я приберем бързо, преди да ни настигнат плъховете на Емилио. — Той погледна Ецио. — Кой си ти все пак?
— Казвам се Аудиторе. Ецио. От Флоренция.
— Хмм. Аз съм Уго. Тя е Роза, а онзи на веслата е Паганино. Не си падаме много по непознати.