— Кои сте вие? — попита Ецио, пренебрегвайки последната забележка.
— Отнемаме професионално чужда собственост — отговори Уго.
— Крадци — уточни през смях Паганино.
— Нямаш вкус за поетичното — тъжно го скастри Уго. После застана нащрек. — Внимавайте! — извика и нейде отвисоко долетяха няколко стрели и се забиха в корпуса на лодката. Вдигнаха очи и видяха двамина войници на Барбариго да зареждат грамадните си лъкове върху близкия покрив. Уго затършува по дъното на лодката и извади грубоват, внушителен арбалет, зареди го светкавично, прицели се и стреля. В същото време Ецио замери с два кинжала другия войник. Враговете им цопнаха с крясъци в канала под тях.
— Това копеле има хрътки навсякъде — с делови тон поясни Уго на Паганино.
Крадците бяха ниски, широкоплещести здравеняци на около двайсет. Управляваха умело лодката и очевидно познаваха лабиринта от канали като петте си пръста. Неведнъж, след като Ецио вече бе твърдо убеден, че са поели по водната версия на глуха уличка, вместо пред тухлена стена се озоваваха пред ниска арка, под която лодката минаваше на косъм, ако пътниците й полегнеха ниско долу.
— Защо нападнахте Палацо Сета? — попита Ецио.
— Защо се интересуваш? — полюбопитства Уго.
— Емилио Барбариго не ми е приятел. Може би ще си помогнем взаимно.
— Какво те кара да смяташ, че се нуждаем от помощта ти? — сряза го Уго.
— Хайде, Уго — намеси се Роза, — не видя ли какво направи преди малко? И май забравяш, че ми спаси живота. Аз съм най-добрият катерач от всички ви. Без мен няма да се доберете до змийското гнездо. — Тя се обърна към Ецио. — Емилио се опитва да монополизира търговията в града. Влиятелен човек е, държи неколцина градски съветници в джоба си. Елиминира всички, осмелили се да му се опълчат и да запазят независимостта си.
— Но вие не сте търговци, вие сте крадци.
— Професионални крадци — поправи го тя. — В сравнение с корпоративните организации частните предприемачи, бакалии и търговци са по-лесна плячка. Те пък имат застраховки и застрахователите им покриват щетите, след като, естествено, са ги оскубали с огромни вноски. И накрая всички са доволни. Емилио обаче ще превърне Венеция в пустиня за сродните ни души.
— Да не споменаваме, че е торба с фъшкии, която иска да обсеби не само местната търговия, но и целия град — вметна Уго. — Антонио ще ти обясни по-подробно.
— Антонио? Кой е той?
— Скоро ще узнаеш, господин Флорентинецо.
Най-сетне стигнаха до друг кей и завързаха бързо лодката.
Трябваше спешно да почистят и превържат раната на Роза, ако искаха да я спасят. Паганино остана в лодката, а Уго и Ецио ту влачеха, ту носеха девойката, която бе изгубила съзнание от кръвоизлива. Прекосиха поредната виеща се алея, павирана с червени тухли и дъски, и стигнаха до малък площад с дърво и кладенец в средата, заобиколени от окаяни сгради с излющена мазилка.
Запътиха се към мръсно червената врата на едната и Уго нанесе сложна поредица от удари върху дървото. Отвори се шпионка, после се затвори, вратата се открехна и бързо се захлопна. Макар мястото да изглеждаше запуснато във всяко друго отношение, Ецио забеляза, че пантите, резетата и катинарите са добре смазани и лъскави.
Озоваха се в неподдържан двор, заобиколен от високи, грапави сиви стени в прозорци. Две дъсчени стълбища се виеха отляво и отдясно към първия и втория етаж и се събираха в дървени балкони по цялото протежение на стените, а зад тях се редяха врати.
Неколцина, сред които Ецио разпозна част от участниците в мелето пред Палацо Сета, се скупчиха около тях. У го незабавно започна да раздава заповеди:
— Къде е Антонио? Доведете го! И разчистете място за Роза, донесете чаршаф, мехлем, гореща вода, остър нож, превръзки…
По едно от стълбищата се спусна мъж и изчезна зад врата на първия етаж. Две жени постлаха сравнително чиста рогозка и нежно положиха Роза върху нея. Трета изтича нанякъде и се върна с медицинските принадлежности, които Уго бе поръчал. Роза се посъвзе, видя Ецио и протегна ръка към него.
— Къде сме?
— В щабквартирата на твоите хора, струва ми се. Във всеки случай си в безопасност.
Тя стисна ръката му.
— Съжалявам, че се опитах да те обера.
— Няма нищо.
— Благодаря ти, че ми спаси живота.
Ецио се озърна тревожно. Роза беше много бледа. Трябваше да побързат, за да оцелее наистина.