— Такава тактика планирахме, ако Роза беше успяла да влезе в замъка и да отвори някоя от задните порти. Както знаеш обаче, я забелязаха, раниха я и се наложи да се оттеглим. Сега ще трябва да се прегрупираме и междувременно ще предоставим на Емилио време да подсили защитата си. И по-лошото — операцията ми излезе скъпо. Почти се разорих.
— Емилио сигурно е червив с пари. Защо да не нападнем отново и да вземем, каквото можем?
— Не ме ли чуваш? Ресурсите ни са изчерпани, а той е нащрек. Няма как да го надвием без изненада. На всичкото отгоре има двама влиятелни братовчеди — братята Марко и Агостино, които го подкрепят, въпреки че според мен Агостино е добър човек. Що се отнася до Мочениго, е… дожът е почтен, но наивен и поверява на други деловите въпроси. А тези други са пионки на Емилио. — Той изгледа остро Ецио. — Трябва ни помощ да съберем средства. Смятам, че би могъл да се включиш. Сториш ли го, ще се убедя, че заслужаваш доверие. Ще се заловиш ли с тази задача, господин Сметана-и-захар?
— И още как! — усмихна се Ецио.
14.
Отне доста време, а и скептичният главен ковчежник на гилдията на крадците го подложи на безкраен кръстосан разпит, но В крайна сметка Ецио успя да приложи наученото от Паола и заедно с най-добрите от гилдията отмъкваше кесии и обираше колкото е възможно повече богати търговци от кликата на Емилио. Няколко месеца по-късно в компанията на „колегите“ си — понеже вече се кичеше с титлата „почетен член на сдружението“ — той донесе две хиляди дуката — сумата, необходима на Антонио да поднови операцията срещу Емилио.
Платиха обаче висока цена. Някои членове на гилдията попаднаха в ръцете на стражите и ги арестуваха. И сега се оказа, че разполагат с необходимите средства, но хората не им достигнат.
Емилио Барбариго обаче допусна арогантна грешка. За назидание на гражданството той разположи железните клетки със заловените крадци из контролирания от него район. Ако ги беше оставил в тъмницата на замъка, и Бог не би успял да ги измъкне оттам, но Емилио предпочете да ги измъчва на показ и да ги умори публично — лиши затворниците от вода и храна, и понечеха ли да заспят, стражите ги сръгваха с тояги.
— Няма да издържат и шест дни без вода и храна — рече Уго на Ецио.
— Какво смята Антонио?
— Че трябва да планираш как да ги освободим.
„Колко още доказателства за предаността ми са му нужни?“ — запита се мислено Ецио, но тутакси осъзна, че всъщност вече е спечелил доверието на Антонио, след като Принца на крадците му възлага тази съдбоносна мисия. Нямаше време за губене.
С Уго тайно проследиха движението на стражите. Оказа се, че отряд войници непрекъснато обикаля клетките една след друга. Макар около всяка да се мотаеше тълпа зяпачи, сред които навярно и шпиони на Барбариго, Ецио и Уго решиха да рискуват. През нощта, когато любопитните бяха далеч по-малко, те се присламчиха до първата клетка, щом стражарите поеха към втората. Когато онези се скриха от погледа им, разбиха катинарите, а шепата зяпачи — които не даваха пет пари кому ще се усмихне късметът, стига да се позабавляват — ги окуражиха с аплодисменти. Неколцина ги последваха към втората и дори към третата клетка. Мъжете и жените, които освободиха общо двайсет и седмина — бяха в окаяно състояние след почти тридневния тормоз, но поне не бяха оковани и Ецио ги съпровождаше до кладенците в центъра на площадчетата, за да задоволят първата си и най-належаща нужда — жаждата.
След успешно изпълнената мисия, продължила от здрач до зори, Ецио прочете в очите на Уго и освободените му събратя дълбоко уважение.
— Спасяването на братята и сестрите ми не беше просто проява на милосърдие, Ецио — рече Уго. — Тези… колеги ще играят жизненоважна роля занапред. И — тържествено добави той — нашата гилдия ти дължи огромна признателност.
Всички се завърнаха заедно в щабквартирата. Антонио прегърна Ецио, но лицето му остана сериозно.
— Как е Роза? — попита Ецио.
— По-добре, но раната е по-тежка, отколкото смятахме. А и нея не я свърта на едно място!
— Такава си е.
— Наистина… Иска да те види.
— Поласкан съм.
— Защо? Та ти си героят на деня!
След няколко дни извикаха Ецио в кабинета на Антонио. Свари го да се взира замислено в макета на Палацо Сета. Дребните дървени манекени бяха разположени около него, а в съседство лежеше купчина листове с бележки и изчисления.