— Не прибързвай!
— Ти ли си асасинът? — изръмжа Емилио.
— Да.
— Аз убих врага ти!
— Това не означава, че си ми приятел.
— Нищо няма да постигнеш, ако ме убиеш.
— Ще освободя Венеция от една досадна… бълха — отвърна Ецио и извади камата. — Requiescat in pace.
Той заби острието между плешките на Емилио — смъртта настъпи бързо и тихо. Изпълнявайки дълга си, Ецио съчетаваше убийствена вещина със студена решимост.
Прекатури тялото на Емилио през борда на гондолата и прелисти документите в торбичката. Помисли се, че откритото навярно ще заинтригува Антонио. Не разполагаше с време да разучи подробно страниците;, но един свит на руло и запечатан пергамент привлече вниманието му — несъмнено част от Кодекса!
Понечи да счупи печата, но една стрела профуча край него и се заби на дъното на лодката между краката му. Ецио се приведе и се вгледа натам, откъдето бе долетяла. Върху бойниците на замъка различи множество стрелци от войската на Барбариго.
Един от тях му помаха. И акробатично се заспуска по високите стени. След секунда се озова в прегръдките му.
— Съжалявам, Ецио — глупава шегичка. Но не устояхме на изкушението.
— Роза!
— Отново на линия и готова за действие! — притисна се тя в обятията му и го изгледа със светнали очи. — Превзехме Палацо Сета! Освободихме търговците, които се опълчваха на Емилио, и сега ние контролираме района. Ела! Антонио подготвя празнично пиршество, а винарните на Емилио са легендарни!
Дните се нижеха. Във Венеция сякаш бе настъпило затишие. Никой не скърбеше за изчезналия Емилио. Всъщност мнозина го смятаха за жив, а някои решиха, че е отпътувал по работа за Кралство Неапол. Антонио се погрижи Палацо Сета да продължи да функционира като по часовник, а и при условие че търговските интереси на Венеция оставаха ненакърнени, съдбата на един-едничък предприемач, колкото и амбициозен и изтъкнат да беше той, не заинтересува никого.
Ецио и Роза се сближиха, но между тях все още пламтеше яростно съперничество. След като оздравя, тя гореше от желание да се докаже. Една сутрин дойде в стаята му и каза:
— Слушай, Ецио! Смятам, че няма да е зле да потренираш. Искам да проверя дали все още си толкова добър, както когато те обучавахме с Франко. Какво ще кажеш за едно състезание?
— Състезание?
— Да.
— Къде?
— Оттук до Пунта дела Догана. Започваме веднага!
И тя изскочи през прозореца, преди Ецио да успее да помръдне. Той я проследи как тича по покривите и сякаш прелита над каналите между сградите. Захвърли туниката си и хукна след нея.
Най-сетне се озоваха рамо до рамо върху покрива на дървената сграда, възправена върху ивицата суша в края на Дорсодуро, с изглед към канала Свети Марко и лагуната. На отсрещния бряг се виждаха ниските постройки на манастира Сан Джорджо Маджоре, а пред тях — блестящо розовият Палацо Дукале.
— Май аз спечелих — обади се Ецио.
— Глупости! — намръщи се Роза. — Както и да е… от тези думи пролича, че не си нито джентълмен, нито венецианец. Какво може да се очаква от флорентинец? — След кратко мълчание тя добави: — Във всеки случай си лъжец. Аз победих.
Ецио сви рамене и се усмихна.
— Както кажеш, carissima.
— Тогава победителят получава трофеите!
Тя придърпа главата му и го целуна страстно по устните. Сега тялото й беше меко, топло и безкрайно щедро.
16.
Емилио Барбариго нямаше как да отиде на срещата край църквата „Сан Стефано“, но Ецио не смяташе да я пропусне. Той зае позиция на площада още призори в слънчевото утро в края на 1485 година. Борбата за надмощие с тамплиерите бе тежка и дълга. Ецио вече си мислеше, че ще последва стъпките на баща си и чичо си и тази битка ще се окаже и негово житейско призвание.
С преметната ниско над челото качулка той се смеси с тълпата, но скоро забеляза Карло Грималди да се запътва към друг мъж с аскетичен вид в мантия на държавен инквизитор, чиито буйна кестенява коса и брада контрастираха на синкавата му бледа кожа. Ецио разпозна Силвио Барбариго — братовчеда на Емилио — с прозвище II Rosso. Чертите му не издаваха особено добро настроение.
— Къде е Емилио? — попита той припряно.
— Казах му да дойде — сви рамене Грималди.