— Лично ли му го съобщи?
— Да — рязко отвърна Грималди. — Лично! И недоверието ти ме тревожи.
— Както и мен — измърмори Силвио.
Грималди стисна устни, но Силвио само се огледа разсеяно наоколо.
— Е, може би ще пристигне с останалите. Да се поразходим.
Те закрачиха из просторния правоъгълен площад, подминаха църквата „Сан Видал“ и именията покрай Големия канал и се насочиха към „Сан Стефано“, поспирайки от време на време да разгледат стоките, които търговците подреждаха по сергиите си в ранното утро. Ецио ги следваше като сянка, но не му беше никак лесно. Грималди беше напрегнат и непрекъснато се озърташе подозрително. На моменти Ецио едва успяваше да се промъкне достатъчно близо, за да ги чува.
— Докато чакаме, можеш да ме уведомиш как напредваш с дожа.
Грималди разпери ръце.
— Е, честно казано, не е толкова просто. Мочениго държи изкъсо приближените си. Пробвах да опипам почвата, както ме посъветва, да подшушна идеи в полза на каузата ни, но естествено, не съм единственият, домогващ се до вниманието му. И макар да е стар, той е хитра лисица.
Силвио вдигна една странно оформена стъклена статуетка, огледа я и я остави.
— Значи трябва да удвоиш усилията си, Грималди, за да се добереш до най-близкото му обкръжение.
— Вече съм сред най-доверените му помощници. Отне ми години, но го постигнах с цената на търпеливо планиране, изчакване и унижения.
— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Силвио. — Но какво получи насреща?
— По-трудно е, отколкото предвиждах.
— И защо?
Грималди махна отчаяно с ръка.
— Не знам. Служа усърдно на държавата, трудя се неуморно… Но Мочениго не ме харесва.
— Интересно защо — хладно отбеляза Силвио.
Потънал в мисли, Грималди не усети иронията.
— Не съм виновен! С всички сили се стремя да угодя на този кучи син! Догаждам се за най-съкровените му желания и му ги поднасям на тепсия — най-вкусните конфитюри от Сардиния, най-модерните дрехи от Милано…
— Може би дожът не си пада по блюдолизци.
— Смяташ ме за блюдолизец?
— Да. За ласкател, подмазвач, безгръбначен подлизурко. Да продължавам ли?
— Не ме обиждай, Inquisitore — погледна го остро Грималди. — Нямаш представа какво е. Не разбираш на какво напрежение съм подложен…
— О, аз не разбирам какво е натиск?
— Не! Никак. И ти си държавен служител, но аз трябва да съм на два хода пред дожа всеки божи ден. Ще ти се да си на мое място, понеже смяташ, че ще се справиш по-добре, ала…
— Приключи ли?
— Не! Слушай! Близо съм до него. Посветих живота си на тази цел и съм убеден, че мога да спечеля Мочениго за каузата ни… Трябва ми само още малко време.
— Струва ми се, че времето ти изтече — прекъсна го Силвио.
Ецио забеляза как инквизиторът вдига ръка да привлече вниманието на пищно облечен възрастен мъж с дълга бяла брада, придружен от телохранител — по-грамаден човек не бе виждал през целия си живот.
— Добро утро, братовчеде — поздрави новодошлият Силвио. — Грималди!
— Добро утро, Марко — отвърна Силвио и се озърна. — Къде е Емилио? Не е ли с теб?
Марко Барбариго го изгледа изненадано, после мрачно.
— О! Значи още не си разбрал!
— Какво?
— Емилио е мъртъв!
— Как така? — Както винаги, Силвио се подразни, че по-големият му и по-влиятелен братовчед е по-информиран от него. — Кога?
— Нека позная — горчиво се обади Грималди. — Асасинът го е довършил!
Марко го изгледа остро.
— Така е. Снощи извадиха тялото му от един канал. Доста дълго е престоял във водата. Казаха, че се е подул двойно. Затова изплувал на повърхността.
— Къде ли се крие асасинът? — почуди се Грималди. — Трябва да го намерим и убием, преди да ни създаде още неприятности.
— Може да е навсякъде — отвърна Марко. — Затова водя Данте винаги с мен. Без него се чувствам несигурен. — Той замлъкна. — Е, нищо чудно да е някъде наоколо.
— Трябва да действаме бързо — каза Силвио.
— Прав си — съгласи се Марко.
— Но аз съм съвсем близо до целта, Марко. Усещам го. Дайте ми само още няколко дни — примоли се Грималди.
— Не, Карло, достатъчно! Вече не можем да си позволим лукса да действаме с кадифени ръкавици. Ако Мочениго откаже да се присъедини към нас, ще го отстраним и заменим с наш човек. Още тази седмица!