— Какво?
— Нищо!
По здрач хората на Антонио подготвиха огньовете, както бе заръчал Леонардо. Освен това прочистиха района наоколо от стражари и от зяпачи, склонни да предупредят властите за ставащото. Междувременно помощниците на Леонардо пренесоха за пореден път летящата машина върху покрива на замъка Пексаро, а Ецио — закопчал върху китките си щита и камата — зае позиция в нея. До него стоеше Антонио.
— Смелчага! — рече той.
— Единственият начин да се доберем до палата на дожа. Сам го каза.
— Не съм си и помислял, че е осъществимо. И сега ми е трудно да го повярвам. Ако Бог е искал да летим…
— Готов ли си да дадеш знак на хората си, Антонио? — попита Леонардо.
— Напълно.
— Тогава действай, за да издигнем Ецио във въздуха.
Антонио застана на ръба на покрива и погледна надолу.
Извади голяма червена кърпа и я размаха. В далечината различиха как пламва един, после втори, трети, четвърти, пети огромен огън.
— Отлично, Антонио. Поздравления! — похвали го Леонардо и се обърна към Ецио. — А сега не забравяй какво ти обясних. Ще летиш от огън до огън. Горещият въздух над тях ще те отнесе до замъка.
— И внимавай! — рече Антонио. — По покривите има стрелци. Ще те обстрелват, ако те забележат. Ще те помислят за демон от ада.
— Ще ми се да можех да използвам меча си, докато летя.
— Краката ти са свободни — обади се замислено Леонардо. — Ако успееш да се добереш до стражарите, без да те застрелят, ще можеш да ги изриташ надолу.
— Ще го имам предвид.
— А сега върви. Успех!
Ецио се оттласна от покрива и полетя в нощта към първия огън. Преди да го достигне, започна да губи височина, но щом се понесе над него, усети как машината отново се издига. Идеята на Леонардо проработи! Чу как скупчените около огъня крадци го приветстват бурно. Но не само те го забелязаха. Той виждаше стрелците на Барбариго по покрива на катедралата и останалите сгради около двореца на дожа. Маневрирайки умело, успя да събори неколцина и да избегне повечето стрели, макар една-две да се забиха в дървената рамка. Когато приближи Палацо Дукале обаче, личните стражи на дожа започнаха да го обстрелват с огнени стрели. Улучиха дясното крило на машината и то пламна веднага. Ецио поддържаше курса с огромни усилия, но бързо губеше височина. Чу някаква млада благородничка да крещи, че дяволът е дошъл за нея. После профуча нататък. Пусна контролния лост и разкопча катарамите на кожените ремъци, с които беше овързан. Освободи се в последния момент, скочи напред и се приземи меко върху покрива на сграда във вътрешния двор, отвъд решетката, през която можеше да прехвръкне само птица. Видя как машината се блъска в камбанарията на „Сан Марко“ и пада на площада долу, сеейки паника и хаос сред хората. Дори стрелците на дожа отклониха за миг вниманието си. Ецио се възползва от случая, спусна се бързо в двора и изчезна от полезрението им. Точно тогава забеляза дожа Мочениго да се надвесва от прозорец на втория етаж.
— Ma che cazzo? — попита дожът. — Какво беше това?
Карло Грималди се появи до него.
— Сигурно младежи палят фишеци. Хайде, допийте си виното.
При тези думи Ецио се спусна по покривите и по стените, стараейки се да не се набива в очите на стрелците, и се добра до прозореца. Погледна вътре точно когато дожът пресушаваше чашата си. Прехвърли се през рамката и скочи в стаята:
— Спрете, Altezza! Не пийте…!
Дожът го изгледа удивено, но Ецио осъзна, че е закъснял. Грималди се подсмихна.
— Този път късметът ти изневери, асасине! Скоро ще се сбогуваме с месер Мочениго. Изпитата отрова би повалила и бивол!
— Какво? — извърна се към него Мочениго. — Какво си сторил?
Грималди махна извинително.
— Трябваше да ме послушате.
Дожът залитна, краката му се подкосиха, но Ецио се втурна напред, подхвана го и го поведе към един стол, където старецът се отпусна тежко.
— Изморен съм… — отрони той. — Причернява ми…
— Много съжалявам, Altezza — безпомощно се обади Ецио.
— Време беше да усетиш вкуса на провала — изръмжа му Грималди, отвори вратата и изкрещя: — Стража! Стража! Отровиха дожа! Убиецът е още тук!
Ецио скочи и сграбчи Грималди за яката. Придърпа го обратно в стаята, захлопна вратата и я залости. След секунди по коридора затрополиха войници и заблъскаха по вратата. Той се обърна към Грималди: