— Вкусът на провала, а? Тогава се налага да го компенсирам.
Той извади острието на камата.
Грималди се усмихна.
— Можеш да ме убиеш — рече той, — но няма да надвиеш тамплиерите.
Ецио заби камата в сърцето му.
— Мир на духа ти — каза той студено.
— Добре — произнесе тих глас зад гърба му.
Ецио се извърна и видя, че макар и смъртно бледен, дожът е още жив.
— Ще доведа лекар.
— Не. Късно е. Но ще умра доволен, че убиецът ми пое преди мен в мрака. Благодаря ти. — Мочениго едвам си поемаше дъх. — Отдавна подозирах, че е тамплиер, но бях твърде слаб, твърде доверчив… Погледни в кесията му. Вземи документите. Несъмнено ще откриеш нещо, което ще допринесе за каузата ти и ще възмезди смъртта ми.
Мочениго се усмихна. Ецио видя как усмивката му застива, очите му се изцъклят и главата му се люшва настрани. Той постави пръсти върху шията на дожа. Не усети пулс. Затвори очите му, отрони кратка благословия и бързо взе и отвори кесията на Грималди. Сред документите откри страница от Кодекса.
Стражите продължаваха да блъскат по вратата, която започваше да поддава. Ецио се втурна към прозореца и погледна надолу. В двора гъмжеше от войници. Единственият му шанс бе да се изкачи на покрива. Измъкна се от прозореца и се закатери по стената. Край главата му засвистяха стрели и затрополиха по каменните плочи от двете му страни. На покрива се натъкна на още стражи, но ги свари неподготвени и ги отстрани. Сблъска се обаче с ново затруднение. Решетката, която преди не му позволяваше да влезе, сега го държеше в капан вътре! Притича към нея и забеляза, че острият й връх е извит навън и надолу. Изкатереше ли се догоре, щеше да успее да отскочи. Вече чуваше стъпките на множество стражари да трополят по стъпалата към покрива. Събра всичката сила, която му вдъхваше отчаянието, засили се и запълзя към върха на решетката. В следващия миг вече бе в безопасност от другата й страна. Сега в капана й останаха преследвачите му, твърде тежковъоръжени, за да я изкатерят. Не притежаваха, разбира се, и пъргавината на Ецио. Той изтича към ръба на покрива, погледна надолу, хвърли се към скелето, издигнато край стената на катедралата, и се спусна по него. После профуча по площад „Сан Марко“ и се стопи в тълпата.
18.
Кончината на дожа през същата нощ, когато в небето се бе появила странната птица — демон, предизвика във Венеция силен смут, продължил няколко седмици. Лумналата в пламъци летяща машина на Леонардо се беше разбила на площад „Сан Марко“ и се бе превърнала в пепел, понеже никой не посмя да припари до чудатата конструкция. Междувременно новият дож — Марко Барбариго — бе избран и зае поста си. На тържествената церемония той се зарече да залови младия убиец, избегнал като по чудо ареста и погубил благородния труженик на държавата Карло Грималди, а навярно и дожа. Стражи от войската на Барбариго и на дожа дежуреха на всеки ъгъл и патрулираха денонощно по каналите.
По съвет на Антонио Ецио се укриваше в щабквартирата на крадците, но бездействието го потискаше. На всичкото отгоре Леонардо временно бе напуснал града заедно с антуража на виконт Де Пексаро. Дори Роза не успяваше да разведри Ецио.
Скоро обаче, в началото на новата година, Антонио го извика в кабинета си и го поздрави с широка усмивка.
— Ецио! Имам две добри новини за теб! Първо, приятелят ти Леонардо се завърна. Второ, започва карнавалът! Почти всички носят маски, така че и ти… — Ала Ецио вече бе застанал до прага. — Хей, къде отиваш?
— При Леонардо!
— Добре, но се връщай бързо! Искам да те запозная с някого.
— С кого?
— Със сестра Теодора.
— С монахиня?
— Ще видиш!
Ецио пое, спуснал качулката ниско над челото си. Прокрадваше се като сянка край групите екстравагантно облечени и маскирани мъже и жени, които се стичаха по улиците или плаваха по каналите. Не изпускаше от поглед и стражарите, кръстосващи града. Смъртта на Грималди и на предшественика му, в която бе лично замесен, вече не тревожеше Марко Барбариго — демонстрирал лицемерно старание при издирването на престъпника, той скоро прекрати кампанията под предлог, че съобразявайки се с общественото мнение, не иска да харчи излишни средства. Ецио обаче съзнаваше, че дожът не би се поколебал да го убие, ако успее тайно да го залови. Докато беше жив, той щеше да е трън в очите и най-отявлен враг на тамплиерите. Затова винаги трябваше да бъде нащрек.