— Обещавам, татко.
— Добре ще е да спазиш обещанието.
Джовани се върна зад писалището и извади от едно чекмедже писмо, скрепено с личния му печат. Подаде го на сина си заедно с два пергамента в кожен свитък.
— Искам незабавно да ги отнесеш на Лоренцо де Медичи в банката му.
— Може ли да попитам за какво се отнасят, татко?
— За двата документа не можеш. Ала е добре да знаеш, че писмото уведомява Лоренцо как вървят преговорите ни с Милано. Цяла сутрин съм го подготвял. Може и да греша, ала ако не ти се доверя, никога няма да се научиш на отговорност. Носят се слухове за заговор срещу дук Галеацо — мръсна работа, спор няма, но Флоренция няма полза от хаос в Милано.
— Кой е замесен?
Джовани изгледа сина си с присвити очи.
— Говори се, че основните съзаклятници са Джовани Лампунани, Джероламо Олиати и Карло Висконти. Изглежда обаче, че нашият многообичан Франческо де Паци също има пръст в заговора, и най-важното — явно кроят планове, които далеч надхвърлят политиката на двете градове-държави. Вече арестуваха Франческо, ала на Паци това никак няма да им се понрави. — Джовани млъкна рязко. — Ето. Вече ти казах твърде много. Гледай писмото да стигне бързо до Лоренцо — чух, че се кани да заминава за Кареджи, за да подиша чист въздух, а докато котката спи…
— Ще го доставя незабавно.
— Добро момче! Върви!
Ецио тръгна сам, подбирайки, доколкото е възможно, глухи улички, без да се замисля дали Виери не продължава да го търси. Изневиделица обаче в тиха пряка близо до банката на Медичите насреща му изникна тъкмо той. Ецио се извърна назад, ала хората на Виери му бяха препречили пътя за бягство. Погледна отново към младия Паци.
— Съжалявам, прасенце мое — подвикна му той, — но сега не разполагам с време да те понатупам.
— Този път ти ще отнесеш боя — изкрещя в отговор Виери. — В капан си, но не се безпокой — ще изпратя красив венец за погребението ти.
Хората на Паци приближаваха. Виери несъмнено беше научил, че баща му е задържан. Ецио се озърна отчаяно. От двете му страни се издигаха високи стени и сгради. Той пъхна в пазвата си свитъка с безценните документи, набеляза най-подходящата къща в съседство и се хвърли към стените й. Подпирайки се с ръце и крака по издатините на грубо одяланите камъни, се покатери върху покрива. Там поспря за кратко и се взря в яростно разкривеното лице на Виери.
— Нямам време дори да се изпикая върху физиономията ти — викна той, хукна по покрива и щом остави зад гърба си преследвачите, се приземи с неподозирана гъвкавост.
За няколко минути се озова пред вратата на банката. Влезе и позна Боецио — един от най-доверените служители на Лоренцо. Най-сетне късметът му проработи. Ецио забърза към него.
— Привет, Ецио! Каква спешна задача те води тук?
— Няма време за губене, Боецио. Нося писма от татко за Лоренцо.
Боецио разпери ръце със сериозно изражение.
— Уви, Ецио! Закъснял си! Замина за Кареджи.
— Тогава гледай да ги получи възможно най-бързо!
— Замина само за ден-два. В тези времена…
— Вече поназнайвам нещичко за времената! Погрижи се да му ги доставиш, Боецио! Строго поверителни са! Побързай!
Когато се върна у дома, той се запъти право към кабинета на баща си, пренебрегвайки както дружелюбното подвикване на Федерико, приседнал блажено под едно дърво в градината, така и опитите на секретаря на баща му, Джулио, да му попречи да влезе в светая светих на Джовани. Там свари баща си, вглъбен в разговор с председателя на върховния градски съд — гонфалониере Уберто Алберти. Ецио не се изненада — възрастните мъже бяха стари приятели и той смяташе Алберти за роден чичо. По лицата им обаче долови дълбока тревога.
— Ецио, момчето ми! — поздрави го сърдечно Уберто. — Как си? Задъхан както винаги!
Младият мъж впи очи в баща си.
— Опитвам се да успокоя татко ти — продължи Уберто. — Много неприятности се струпаха, ала… — Погледна към Джовани и добави с по-сериозен тон: — Заплахата е отстранена.
— Предаде ли документите? — попита остро Джовани.
— Да, татко. Но дук Лоренцо вече беше отпътувал.
Джовани се намръщи.
— Не очаквах да потегли толкова рано.
— Оставих ги на Боецио — обясни Ецио. — Той ще ги предаде възможно най-бързо.
— Може и да не стане достатъчно бързо — мрачно констатира Джовани.
Уберто го потупа по гърба.