— Все някога трябва да престанеш да се смееш — каза той. Те седяха в палатката, тя бе присвила тялото си между сгънатите му крака и се облягаше с гръб на гърдите му. Джарет даде на Рени половината от сушеното си месо. — Вземи и изяж това.
Рени захапа сухото месо. Беше й също толкова трудно да преглътне месото, колкото и смеха си.
— И двамата бяхме готови за някакво ужасно животно и изведнъж… — тя се задави от смях. — Извини ме. — Тя пое дълбоко дъх и продължи: — Изведнъж излезе това малко тромаво мече. Бедното същество бе по-уплашено от снежните топки, отколкото от карабината ти.
— Мислех, че Денъхи са ампутирани от чувството си за хумор — каза той сухо.
— Аз не съм.
Гърленият звук, който издаде, показваше, че не й вярва.
— Ти не разбра, че тази мечка беше там през цялото време, нали?
Тъмните пухкави вежди на Рени се повдигнаха. Тя леко го побутна с лакът.
— Не съм толкова глупава.
— Зная. — Той я целуна по косите. — Разкажи ми за плановете си, тези, които нашата страшна мечка прекъсна.
Рени му изложи идеите си, доволна, че Джарет я слуша, без да я прекъсва. Когато завърши, той не започна веднага да я критикува, а се замисли.
— Може и да стане — каза той най-после. — Трябва да знаеш обаче, че няма гаранции. Джей Мак може да не е жив. Възможно е Денсър Тъбс само да знае къде е гробът му, а може и да не знае нищо. Подготвена ли си за това?
Рени дълго мълча, преди да отговори. Тя си припомняше цялото свое пътуване на запад, тежката си битка с Холис за правото да тръгне да търси Джей Мак, насълзеното и объркано лице на майка си, когато се сбогуваше с нея. Мери Франсис се помоли за нея. Скай и Меги я придружиха до гарата с бледи и напрегнати лица. Те я подкрепиха, но не бяха сигурни, че е взела правилно решение. В Денвър Майкъл и Итън се опитаха да я разубедят да продължи пътуването си. Тя изслуша доводите им, но не откри логика в тях. Таеше в сърцето си чувството, че Джей Мак е още жив. Не би желала, а и не би могла да остави нещата така.
— Как мога да бъда подготвена за това? — попита тя с болезнена откровеност. — Преминах целия този път, защото вярвам в успешния край. — Ръцете му бяха обхванали кръста й и Рени постави своите върху тях. Тя обърна глава и потри бузата си в рамото му. — Но се радвам, че си с мене — прошепна тя. — Ще се опитам да не те карам да съжаляваш, че, си ме довел тук.
Джарет я залюля нежно и когато тя заспа, я сложи да легне. Зави я с одеалата, а след това легна до нея.
— Не можеш да ме накараш да съжалявам — каза той и погали копринената й коса. — Не и за това.
Денсър Тъбс следеше ездачите от две мили. Познаваше, мъжа, но не и спътничката му. Той се почеса по голата, покрита с белези страна на лицето си и се помъчи да си спомни името на мъжа. Имаше бегъл спомен за това как бяха вървели рамо до рамо, цевта на неговата пушка до цевта на карабината на ловеца на глави.
— Съливан — промърмори той на себе си. — Проклетият ирландец, който само знае да нахлува в чужди земи.
Погледът на Денсър се премести върху втория ездач. Даже от положението си в скалите високо над тях, Денсър можеш, да види, че това е жена. Между веждите му се появи дълбока бръчка. Тя се клатеше на седлото си леко наведена напред сякаш не можеше да пази равновесие. От време на време Съливан се протягаше и я подкрепяше, но тя винаги се отпускаше вяло, когато той отместваше ръката си.
Денсър отпусна пушката си, но продължи да следи приближаването им. Те се насочиха право към хижата му.
— Нашественици — промърмори той. Повредените му гласни струни издаваха гърлен, съскащ звук. — Проклети ирландски нашественици. — Той погледна отново сивия си ръждив кон.
— Да не си мислят, че аз имам пансион? — попита той. Конят му тъпчеше нервно на място, непривикнал към грубия глас на Денсър.
Златотърсачът погледна отново към пътниците. Видя, че Съливан най-после се отказа да подкрепя спътничката си и просто я взе на собственото си седло. Тя не му оказа съпротива по всяка вероятност бе твърде слаба, за да се противопостави на неудобството да яздят двама. Денсър изруга и плю. Прибра оръжието си и се качи на коня си. Нямаше да е безполезно да се приближи още малко и да ги разгледа по-отблизо.
— Мислиш ли, че ни видя? — прошепна Рени, с лице, заровено в палтото на Джарет.
— Не мога да кажа със сигурност — каза той. — Той е някъде наоколо. Косата на врата ми настръхва.
— Страхуваш ли се? — попита тя.
— Трябва да съм много глупав, за да не се страхувам. Чувството за страх те прави внимателен. Проблемът е да не позволиш страхът да те завладее.