— Не можем да отпътуваме днес — каза той, като остави ръжена до огъня. — Джей Мак, двамата с вас не сме спали. Рени е спала много малко. Би било добре, ако поспим няколко часа тази нощ и тръгнем утре.
Веднага последва съгласие. Известно объркване причини подреждането за спане. Джей Мак не можеше да се качи на горния етаж, така че Рени му отстъпи леглото. Когато тръгна след Джарет към горния етаж обаче, баща й се изкашля неодобрително. Рени се поспря на стълбата, погледна надолу към баща си с мълчалива молба в очите си. Джей Мак отстъпи, но не се предаде.
— Ще си поговорим утре — каза той.
Рени изпълзя горе. Джарет вече бе събрал одеялата и се бе подготвил да ги хвърли долу.
— Какво ще правиш? — попита тя.
— Ще спя до огнището. Всичко ще бъде наред.
— Моля те, недей — каза бавно тя. — Остани с мене.
— Баща ти…
— Ние ще спим, Джарет.
Той посегна към нея и я задържа в прегръдките си. Легнаха на пухеното легло на баща й и заспаха прегърнати.
Денсър се приближи до хижата на следващата сутрин когато бяха готови да тръгват. Той отведе коня си встрани от пътеката и слезе. Джей Мак го наблюдаваше и каза на Рени и Джарет:
— Тръгвайте и ме почакайте по-надолу по пътя.
Джарет поведе. Той се наведе от седлото, когато минаваше покрай Денсър, и му протегна ръка.
— Благодаря ти — каза той. — Ако някога…
Денсър прие протегнатата ръка бързо, разклати я веднъж и махна на Джарет.
— Трябваше да ти оправя рамото — промърмори той.
Рени искаше да слезе и да прегърне мрачния златотърсач. Като подозираше, че това може да й бъде отказано, Рени се наведе от седлото си, както бе направил Джарет, и протегна ръка.
— Ти си чудесен човек, Денсър. Мислех така даже преди баща ми да каже същото.
Денсър се отмести и погледна в далечината, след това удари коня на Рени в хълбока и я изпрати в тръст към Джарет.
Те изчакаха от другата страна на потока, там, където пътят се разширяваше. Малка горичка скри от погледа им Джей Мак и Денсър. Рени се изравни с Джарет, наведе се напред и погали черната грива на Албион.
— Какво мислиш, че си казват един на друг? — попита тя.
— Не зная — каза той. — Зная какво аз казвам на Итън, когато се разделяме за известно време. Казвам му, че ще съм там, където има нужда от мене. Той казва същото. И винаги сме удържали на думата си.
Джей Мак се появи по пътеката няколко минути по-късно, яхнал товарния кон.
— Да вървим — каза той рязко.
Трудно и беше да прецени, но зад счупените стъкла на училата на Джей Мак Рени като че ли виждаше сълзите на баща си.
Яздиха няколко часа, преди Рени да разбере, че не се връщат по пътя, водещ към мястото на катастрофата. Джарет поясни, че ако искат да избегнат лавината, трябва да изберат друг маршрут. Освен това трябваше да се съобразяват с възможностите на Джей Мак. Рени прие обясненията му, но подозираше, че има и още нещо. Когато настоя, отговорите бяха загадъчни и тя престана да пита. Въпросите на Джей Мак за семейството и за Североизточната железница я ангажираха непрекъснато.
По време на пътуването спираха често, така че Джей Мак можеше да опъне крака, а Джарет обявяваше почивка още когато оставаха няколко часа дневна светлина, така че да могат да вдигнат лагер. Вече не ставаше дума кой да бъде в палатката и първата, и всяка следваща вечер Джарет си постилаше навън, а Рени и баща й спяха в палатката.
— Пита ме много неща за мама — каза тя спокойно, като гледаше сенките на брезентовия таван. — И за сестрите ми. Не си ме питал много за мене.
Джей Мак бе хванал главата си в длани. Както и дъщеря си той наблюдаваше същата трептяща игра на светлината и отговори тихо, така че да не бъдат подслушани.
— Мисля, че знаеш защо. Какво да кажа пред него? Нямам нужда от очила, за да видя, че този мъж те обича.
— Аз също го обичам, Джей Мак.
— Зная това. Но ти не си му казала, нали?
Тя поклати глава.
— Не… Не можех.
— Ти не си възпитана така, Мери Рене.
Преди да помисли, тя каза:
— Точно така съм възпитана.
Последва напрегната тишина.
Джей Мак заговори едва когато отмина първото избухване на гнева му.
— Никога не съм вдигал ръка срещу тебе, защото не съм считал, че заслужаваш.
Той добави тъжно:
— Досега.
Рени се обърна към него.
— Съжалявам, татко — прошепна тя. В тъмнината очи й го умоляваха. — Съжалявам.
— Зная, че съжаляваш. Но това не променя казаното.
— Бих си взела думите назад.
Той въздъхна.
— Не можеш. Както много неща, които са направени, това не може да се поправи. — Той намери ръката й и постави своята върху нея, като я потупваше ласкаво, докато гнева му се стопи. — Може би това не е чак толкова лошо нещо. Някои неща не могат да се изличат бързо, за други си струва да се помисли. Не се извинявам, че през всичките тези години съм бил с майка ти, Рени. Мойра е част от мене и да и се извинявам, че я обичам, е същото като да се извинявам, че живея. Никога няма да съжалявам за това. За някои неща обаче съжалявам. Съжалявам, че богатството и властта ми не можаха да защитят дъщерите ми от това да бъдат наричани копелета. Изтръпвам малко всеки път, когато си представя, че силата, която сме възпитали у всички вас, се обръща срещу мене. Съжалявам, че това трябваше да стане заради мене. Съжалявам, че не мога да ви защитя и че не мога да ви накарам да се учите не само от собствените си грешки.