— Добре — провлечено каза Рени, като се огледа, — добра защита, няма що. Искрено се надявам, че Майкъл е по-добре защитена от съдията. Имам намерение да отида до „Сейнт Марк“ и да се уверя в това.
Скай остави сака на Джарет на един стол до камината.
— О, престани, Рени. Господин Съливан сигурно е в банята. Няма да ходиш в „Сейнт Марк“…
— … нито пък някъде другаде — каза Меги. Тя присви устни, докато гледаше по-голямата си сестра. — Откривам, че ме караш да губя търпение. Господин Съливан едва ли е такъв негодник, какъвто го изкарваш.
Мери Рени остави подноса с покритите блюда. Сестрите й стояха от двете й страни.
— Забравихте ли, че това беше моят сватбен ден? Аз определено не съм. Според мен господин Съливан трябва да отговаря за много неща.
Бузите на Скай се зачервиха до нюанс, с една степен по-малко експлозивен от цвета на косата й.
— Папа е този, който трябва да чуе това. Той се намеси.
— Папа не просна Холис на пода на параклиса.
Меги прегърна кърпите, които носеше, като че ли да се предпази.
— Не мисля, че е чак толкова драматично. И това, което каза Скай, е вярно. Ако татко не е дал тази идея, господин Съливан едва ли щеше да действа така.
— А освен това — каза Скай, — струва ми се, че ти си по-скоро ядосана, отколкото наранена или разочарована. — Когато Рени показа, че се изненадва, Скай добави: — Това е нещо, върху което може да се помисли, нали?
Рени се почувства предадена, тъмнозелените й очи се стрелкаха от едната към другата и болката, за която Скай спомена, че липсвала по-рано, сега беше тук. И двете я виждаха.
— Не може да се говори с нито една от вас — каза меко тя.
— Рени — умоляващо каза Меги, — ние не искахме да кажем, че…
— Просто остави кърпите — каза Рени. — Аз ще се погрижа господин Съливан да получи всичко.
Тя обърна гръб на сестрите си, като всъщност ги отпрати. Усещаше колебанието им, представяше си как си разменят изпълнени с болка погледи, но не отстъпи. „Наистина ли си мислят, че изобщо нямам чувства?“ Когато вратата се затвори и тя остана сама, част от напрежението й я напусна. Раменете й се отпуснаха, а коленете й се разтрепериха. Тя се хвана за ръба на нощното шкафче, за да се успокои.
Джарет я завари така — затворила очи, подпряла крехкото си тяло на шкафчето, тя изглеждаше странно уязвима. Той постоя на вратата с увита около кръста кърпа, наблюдавайки известно време мълчаливата й борба; след това, като осъзна, че тя няма да му бъде благодарна, ако се появи без предупреждение, тихо се върна в будоара.
— Има ли някой тук? — извика той.
Гласът му върна Рени в настоящето.
— Аз съм, Рени, господин Съливан. Донесох ви вечерята.
— Точно сега повече ме интересуват чисти дрехи.
— Ах! — Рени си представи как Джарет гадно се подхилва на смутения й отговор. Тя си пое въздух, за да се успокои. — Разбира се. Как не помислих за това.
— Покрит съм благоприлично.
Сега вече бе сигурна, че й се надсмива. Като събра всичките си сили, Рени успя да отговори студено:
— Стойте където сте и ще ви повярвам. Чантата ви е тук, на стола, а мама ви изпраща и затоплени кърпи. По-късно някой ще дойде да отнесе таблата. Приятна вечер, господин Съливан.
— Приятна вечер, госпожице Денъхи.
Той се съмняваше, че тя го чу. Вратата се отвори и се затвори, докато говореше.
Подсмивайки се под мустак, Джарет излезе от будоара. Той отмина прашния сак с чистите си дрехи, взе една от топлите кърпи и започна отривисто да подсушава тъмнорусата си коса. Смени влажната кърпа на кръста си със суха, седна на края на леглото и започна да разглежда ястията, които готвачката на Мойра Денъхи бе приготвила. Би ял дори стърготини и пил разтопен восък. Но беше толкова по-благодарен, че пред него не се намираше нито едното, нито другото.
Госпожа Кавано му бе приготвила дебели резени говеждо печено, планина от картофено пюре с дълбок резервоар сос от печеното и крехки млади морковчета. Хлебчетата към вечерята бяха топли и лъскави от разтопеното масло. Кафето бе точно каквото го обичаше: димящо, черно и много.
Джарет изяде всичко, като отопи соса с кифличките. Каната кафе свърши едновременно с последната хапка от черния черешов сладкиш. Преситен, с чувството, че храната здраво е заседнала в стомаха му, Джарет отмести таблата и легна по гръб в кревата. Той подпря главата си в ръце и се загледа в тавана, като се чудеше да посмее ли да затвори очи. През прозореца долиташе ритмичното потракване на коли и коне, развълнуван говор на съседи, отиващи на театър. Знаеше, че не бива да затваря очи. Притисна с палец и показалец носа си, след това потърка клепачи. Джарет не си спомняше да е заспивал. Но след малко вече спеше.