Рени се отдръпна назад, малка бръчка се появи между веждите й и тя се намръщи, дълбоко замислена.
— Джарет — каза тя бавно, — ако преследваш някого в планините и загубиш следата му за малко, какво ще направиш? Тя вдигна ръце и за момент задържа отговора му. — Имам предвид, ако знаеш къде би отишъл той най-напред.
Джарет сви рамене. Това едва ли беше сложен въпрос.
— Ако имам добра представа къде отива, следата действително няма значение. Ще го изпреваря и ще чакам. Ако не мога да го изпреваря, ще го настигна и ще го заплаша.
Рени седна малко по-изправена, с тържествуващо лице. Смарагдови й очи бяха пълни с очакване.
— Добре — каза тя, като посочи счетоводните книги и папки. — Ти сам каза; отговорът не е в счетоводните сметки. Тук няма следа, която да ни отведе някъде. Но ти и без следа си представи всичко. Знаеш какъв е планът на Холис. Знаеш какво цели с него. — Тя се усмихна бавно, почти тържествуващо. — Всичко, което трябва да направим, е да намерим мястото, където да го причакаме.
— Рени — каза Джарет, — не мисля…
Тя не го слушаше.
— Спомняш ли си, когато търсихме подслон в изоставената мина? Изплашихме се доста от малкото мече. Тъкмо си говорихме помежду си, правехме планове, а то излезе, защото бе любопитно?
— Холис не е малко мече.
— Не е, но е любопитен. Освен това е много горд. За него не е достатъчно да е умен; той трябва да е сигурен, че другите знаят, че е умен.
Джарет не трябваше да се убеждава в това. Той отново огледа стаята, натрупаните счетоводни книги върху леглото, купчината в ъгъла, купчината до бюрото.
— Да го изплашим, а? — попита той замислено — Може и да успеем.
Тя кимна, направи му малко място във фотьойла и той се настани в него. Притиснаха се удобно един към друг, като тя седна в скута му. Роклята й се разтвори. Преди да може да я затвори, ръката на Джарет се плъзна под сатена и се задържа на извивката на бедрото й.
Той наведе главата си така, че челата им се докоснаха.
— Ти си много умна жена, мисис Съливан.
Тя го докосна с носа си.
— Ти ме вдъхновяваш.
Пръстът му се движеше напред-назад по бедрото й.
— Мисля, че това ми харесва.
Рени го целуна нежно.
— Нека си легнем.
— Тази нощ си пълна с добри идеи.
Холис Банкс стоеше на прозореца на офиса си и наблюдаваше улицата долу. Трафикът изглеждаше по-оживен, когато го гледаше от петия етаж. Това му даваше чувство на власт, почти като че ли контролираше намаляването му, нарастването му и променящия му се ритъм. Той го правеше наистина. Североизточната железница движеше страната, а той бе част от нея. Бе само въпрос на време да я контролира изцяло.
Това направи съобщението на бюрото му по-смущаващо. Рени желаеше да го види. Като се оттегли от прозореца, той отново взе бележката. Тя бе написана набързо, толкова настъпателно и победоносно, че Холис в началото се съмняваше, че бе написана от ръката на Рени. По-внимателното й изучаване действително го убеди в автентичността на писмото, ако не в съдържанието му.
— Блъфираш, Рени — каза той тихо. Смачка хартията в голямата си ръка и я пъхна в джоба на сакото си. — Не знаеш и половината неща.
Той се отпусна тежко на стола и се обърна назад, за да погледне отново през прозореца. Ранното пролетно небе бе чисто, изпълнено със слънце и нещо обещаващо. Остави топлината му да загрее лицето му, като се облегна назад и опря крака на перваза на прозореца. Няма да е лошо да я види. Джей Мак бе извън града. Трябва да е осъзнала, че контролът върху Североизточната железница се изплъзва от ръцете й. Съобщението й не изглеждаше толкова спешно, колкото отчаяно.
Холис повика секретарката си.
— Плановете ми се променят. Отложи срещата ми със Стрингър. Тази вечер ще си отида рано.
Тъй като не оставяше нищо на случайността, Холис пристигна в църквата тридесет минути преди срещата с Рени. Широката дъбова врата на „Сейнт Грегъри“ се отвори леко. Вестибюлът бе празен. Обувките на Холис леко потропваха по полирания дървен под, макар че той едва ли мислеше за шума. Отиде до страничната стая и надзърна вътре. Нямаше никой. Доволен, той бързо затвори вратата.
Богомолка погледна през рамото си, когато той влезе в църквата. Холис потопи пръсти в купела, коленичи и седна на последния ред от пейките. Не след дълго коленичилата жена стана, запали няколко свещи в дъното на църквата и си тръгна. Веднага щом тя си отиде, Холис се качи на горния етаж, определен за органа, и се огледа. Нямаше никой. Коленичи на пода и огледа под пейките, както при площадката на хора, така и в църквата. Редовете бяха чисти.
Нямаше никой скрит около олтара или в ризницата. Като влезе в това помещение, Холис си помисли за времето, когато Джарет го бе съборил тук на пода. Това не беше приятен спомен. Той се върна отново в църквата и се огледа. Бе сам. Цареше пълна тишина, която покриваше всичко, сякаш самият въздух поглъщаше, а не произвеждаше звук. Тъй като вън стана по-тъмно, цветните стъклени прозорци загубиха своите блестящи цветове и станаха почти толкова тъмни, колкото и преградите между паната.