— Зная, че би искал.
Холис кимна. Усмивката му бе тъжна, почти пълна със съжаление.
— Тогава — каза той — това, което трябва да направя, става по-лесно сега.
Рени се изви на пейката, за да го погледне по-добре.
— Какво ще направиш…
Думите й бяха прекъснати от широките, могъщи ръце, затворени на гърлото й. Рени ритна предната пейка и заби нокти в китките, които държаха врата й като в менгеме. Черни вълни затъмниха погледа й. Този път мислеше, че няма да припадне. Мислеше, че ще умре.
Изповедалните от двете страни на мястото за свещеника се отвориха едновременно. От едната излезе съдията Холси, следван от униформен сержант от управлението на Джоунс Стрийт. Джарет излезе от другата. Дясната му ръка се намираше над приклада на неговия ремингтон.
— Пусни я, Банкс — каза той. Гласът му бе съвсем равен и поради това напълно студен.
Очите на Холис се местеха от Джарет към съдията и полицая. Пръстите му освободиха гърлото на Рени, но той не я пускаше.
— Къде… как… — Той не можеше да повярва, че те са били тук през цялото време. — Аз проверих — каза той. Изви глава, когато чу, че от дъното на църквата се приближават стъпки. Свещеникът, който бе излязъл по-рано от изповедалнята, идваше към тях.
— Малко отвличане на вниманието — му каза свещеникът. — Полезно, като се има предвид как се развиха нещата. Ти беше много щателен при проверката за излишни уши в църквата. — Неговото учтиво поведение изчезна, когато видя, че ръцете на Холис все още стискаха врата на Рени.
— Ще постъпиш по-умно, ако пуснеш кръщелницата ми — каза той. — Мистър Съливан, изглежда, започва малко да се безпокои за безопасността й.
Холис разбра, че този, с когото бе говорил, бе епископ Голдън. Като усети, че капанът се затваря около него, той освободи врата на Рени, плъзна ръцете си под нейните и я дръпна извън скамейката пред себе си като щит. В този момент видя, че Джарет бе извадил пистолета си, но тялото на Рени, го предпазваше и той не се страхуваше.
— Няма да я нараня — каза той. — Поне ако ме оставите да си отида. Имам карета, която чака отвън. Щом се отдалечим достатъчно, ще я освободя.
— Колко далече е това достатъчно? — попита Джарет, като държеше здраво пистолета си. Отмести очи към Рени и бързо прецени състоянието й. Тя беше на себе си, уплашена, но не и парализирана от страх. — Искаш да напуснеш града ли? — попита той. — Щата? Няма такова място по света, което да е достатъчно далече, Холис. Предай се. Пусни Рени.
— Той е прав. — Напрегнатото изражение на епископа бе строго, гласът му настоятелен. — Ние чухме всичко. Къде мислиш, че можеш да отидеш сега?
Холис не отпускаше хватката си. Бързо огледа четиримата мъже. Нито съдията, нито епископът носеха оръжие. Сержантът имаше само палка. Очите на Холис се задържаха малко повече върху оръжието на Джарет. То трепереше леко, точно както ръката, която го държеше. Вниманието на Рени също бе привлечено от ръката на Джарет, която държеше оръжието. Тя видя опита му да успокои ръката си, след това изви рамото си, като се опита да възвърне чувствителността му. Разбра, че Холис също го е видял и е схванал какво означава това. Използвайки я все още като щит, той започна да отстъпва назад по пътеката.
— Съжалявам за ръката, Съливан — каза Холис. — Трябва адски да боли.
В леденото изражение на Джарет нямаше промяна, но треперещата му ръка се успокои изведнъж. Уверено вдигна ремингтона си и направи само един изстрел. Той засегна Холис в рамото и го повали назад. Хватката му се отпусна и той освободи Рени напълно. Още като падаше, Холис се мъчеше да коленичи, когато Джарет застана над него. Джарет прибра ремингтона и нареди на сержанта да задържи затворника. После сложи ръка на талията на Рени и я притегли към себе си. Тя гледаше Холис.
— Съжалявам за ръката — каза му тя. — Сигурно адски те боли.
Епилог
Лятото на 1877 година
Беше ясна нощ. Повърхността на езерото отразяваше лунната светлина. Завита с лек шал, Рени седеше на тревистия бряг на езерото, отпуснала крака на няколко сантиметра от спокойно плискащата се вода. На няколкостотин метра през гората от високи борове се простираше минното селище Куинс Пойнт. Поради късния час светеха само няколко газени лампи с жълти, замъглени светлини.
Зад Рени, по-далече в планината, минните тунели бяха обозначени с лампи и факли. От време на време се чуваха подвиквания, кратки разпореждания, разнасяше се тракането на машините, когато наближаваха входовете на галериите, но повечето от звуците, породени от работата в мините, се поглъщаха от сребристо очертаните планински недра.