Джарет забеляза как реагира на оръжието.
— Знам, че за теб е по-лесно да плашиш сестрите си, отколкото себе си. Но е време да разбереш, че опасността за теб е реална. — Той видя, че тя кимва бавно. — Чакай точно тук.
Беше почти невъзможно да се направи основен оглед на къщата. Джарет започна от приземния етаж, като влизаше и излизаше от стаите, прокрадвайки се като сянка. Дебелата пътека на централното стълбище поглъщаше шума от стъпките му, докато се качваше на горния етаж.
Когато се увери, че всички стаи са празни, той се върна да вземе Рени. Меко тупване в предния салон привлече вниманието му.
Рени придърпа полите на роклята си и подгъна коляно. Застанала на един крак, тя хвана нараненото си стъпало и направи масаж на двата притиснати пръста. Проклинаше тихо, като кривеше от болка лице, и тогава, въпреки че чувството изникна от нищото, тя разбра, че вече не е сама. Сърцето й спря за миг, след това започна да бие отново, но така силно в гърдите й, че тя си помисли, че ще припадне. Когато се огледа, откри, че носът й е опрян в дулото на пистолета на Джарет.
Тя се разяри и оглупя от страх. Отблъсна ръката на Джарет от лицето си и изруга:
— Дяволите да те вземат! Как смееш да ме плашиш така! — Тя го блъсна силно в гърдите. Когато той не помръдна, тя го блъсна отново. Този път толкова силно, че той се олюля на пети.
— Ако не можете да изчезнете от живота ми, господин Съливан, тогава бъдете любезен да се махнете от пътя ми.
Той я сграбчи за врата, когато минаваше край него. Пръстите му се заплетоха в дебелата плитка на тила й. Силата, с която я държеше, й подсказа, че ако помръдне, Джарет може да я скалпира. Изчака, докато тя се успокои, и прибра пистолета си. Заговори меко, едновременно сдържано и заплашително:
— Никога не съм удрял жена през живота си, мис Денъхи, но ако мъж ме бе блъснал по начина, по който вие току-що ме блъснахте, за отплата бих го проснал на земята. Сега ви предупреждавам, че следващия път и вас ви чака това. — Той поспря и изчака думите му да достигнат до съзнанието й. Когато почувства, че тя сковано и неохотно ги приема, продължи: — А що се отнася до това, че ви изплаших — то беше взаимно. Казах ви да изчакате пред входа. — Той намери ръката й в тъмнината и я мушна под шлифера си, за да докосне дулото на ремингтона. — Нося пистолет. И може би ще искате да си спомните това следващия път, когато решите да ме плашите.
Рени едва сега разбра, че за малко не е била убита в собствения си салон.
— Съжалявам — бавно каза тя. — Трябваше да ви послушам.
Джарет не очакваше разкаянието й да трае дълго, особено пък, ако не я пуснеше. Но поривът му да я държи още не бе отминал. Кичури копринена кестенява коса бяха вплетени в пръстите му. Кожата й под ръката му бе мека и топла. Дъхът й ухаеше леко и приятно. Той размишляваше над възможността да я целуне и това го разтревожи. Махна пръстите си от врата й и потърка носа си.
— Господи, по-уморен съм, отколкото мислех. — Поклати глава, за да подчертае думите си, и отпусна ръце. — Всъщност…
— Да?
Джарет се спря:
— Нищо.
Рени чакаше. Когато разбра, че не е склонен да каже нищо повече, му предложи кафе.
— Може би ще мине известно време, преди мама и сестрите ми да се върнат. Имам намерение да ги изчакам.
— Тогава ще пийна едно кафе.
Той запали настолните лампи, докато Рени беше в кухнята, и започна да крачи из стаята от камината до големия прозорец. Това, че бе дремнал малко, очевидно не беше достатъчно.
Рени го наблюдаваше от вратата. Тъмносините му очи бяха помрачени, но не от обичайната му ленива вглъбеност, а просто от изтощение. Беше метнал шлифера си на облегалката на люлеещия се стол и като че ли напрежението се бе материализирало на гърба му. Под твърдата бяла риза мускулите на раменете му бяха станали на буци. Той разтъркваше последователно носа и врата си.
Рени остави подноса за сервиране.
— Знаете ли, че можете да седнете?
— Опитах — каза уморено той.
Впоследствие тя забеляза вдлъбнатините в тапицерията на креслото и на дивана.
— Твърде удобни? — попита тя.
— Точно така.
— Няма нужда да стоите буден. Не възнамерявам да напускам къщата през нощта.
— Ще ме разберете, ако продължа да не ви са доверявам напълно, нали?
Тя повдигна рамене.
— Заповядайте. Как пиете кафето?
— Без сметана.
Рени сипа в една чаша и му я подаде.
— Благодаря.
— Моля.
Те се загледаха по-продължително един в друг, след това се засмяха напрегнато, малко сепнати от това, че се върнаха към нормите на добрия тон.
Рени се съвзе, отиде до прозореца и дръпна завесите.