Откъде можеше да знае, че той е от хората, които спазват обещанията си? Въз основа на какви факти? Той никога не бе поемал ангажимент към нея. Този мъж се занимаваше с преследване на престъпници, обявени за издирване срещу възнаграждение. И ако това не говореше за човек с изключително чувство за независимост и безразсъдство… Какво от това, че временно е заместник-шериф? Той вероятно дори не е положил клетва. Не бе обвързан с никакви обещания, доколкото можеше да прецени.
Той я пазеше заради сестра й, но…
Рени бавно затвори книгата. За по-малко от денонощие, откакто се познаваха, Джарет Съливан бе осуетил сватбата й, бе я следвал по петите от съда до вкъщи, бе я преследвал цели три пресечки в Манхатън посред нощ и я бе завързал за леглото си.
Рени остави книгата и се изправи. Оправи гънките на роклята около хълбоците си, прикрепи здраво една непокорна къдрица зад ухото си и тръгна надолу, за да се помири с Джарет.
Той се намираше в предния салон, изтегнат в едно широко кресло — единият му крак небрежно преметнат през страничната облегалка, а другият — опънат на една табуретка. Когато видя Рени, той прибра прилично краката си и се изправи.
Тя му направи знак да седне отново.
— Изглеждахте дълбоко замислен — каза тя. — Не исках да ви безпокоя.
Тъй като Джарет мислеше за нея и потокът на мисълта му го бе обезпокоил, струваше му се, че няма значение какви са били намеренията й. Той прокара пръсти през тъмнорусата си коса, докато сядаше.
— Мистър Кавано вече отиде да доведе годеника ви.
Деликатната ръка на Рени проследи извитата облегалка на канапето, когато минаваше зад него.
— Не дойдох тук за това, но все пак ви благодаря. Радвам се на възможността да говоря с Холис. — Тя заобиколи канапето, поколеба се и после седна. Когато погледна към Джарет, разбра, че той не я гледа с очакване, както се бе надявала, а с подозрение. Почувства, че я залива раздразнение. — Всъщност дойдох, за да ви освободя от обещанието ви.
Едната му вежда се повдигна.
— О?
— Да — забързано продължи тя. — Обещанието ви да ме пазите. Това е, нали? Имам предвид, че именно затова трябваше да предполагам, че сте човек, който държи на думата си. Вие сте се заклели да ме пазите и вие… вие го правите. — Тя изчака, като мислеше, че той може да каже нещо. Но красивите му черти останаха безучастни. — Наистина това е достойно за възхищение. Трябваше да го забележа по-рано. Вместо това аз само се ядосвах от вмешателството ви. Мисля, че трябва да обсъдим спокойно това и да стигнем до компромис.
— Разбирам.
Тя се усмихна насърчително.
— Наистина ли? Това е добре като начало.
Той поклати глава.
— Не. Това е краят. Не съм давал обещание на вас, госпожице Денъхи. Най-напред обещах на Итън, след това — на баща ви и накрая — на сестра ви. Изпълнявам служебния си дълг, за което съм се заклел, когато станах заместник на Итън.
— Но аз не искам да сте край мен.
— Знам — каза тихо той. — Но запитвали ли сте се защо не искате?
Тя се напрегна, когато забеляза, че предизвикателството се връща в гласа му, този път спокойно и проучващо.
— Аз… вие…
— Да?
Рени се изправи, вече развълнувана. На пръв поглед думите му бяха съвсем ясни и лесни за разбиране, но имаше някакъв подтекст, който трудно можеше да бъде определен. Погледът й се разшири, Джарет го улови и не го изпусна, докато ставаше от креслото и се приближаваше към нея. Изведнъж Рени откри, че се затруднява да си поема въздух. Сърцето й биеше твърде шумно, пръстите й мачкаха тъканта на роклята й. Тя искаше да отстъпи, но вместо това не помръдна.
Джарет спря едва когато надвеси лице над нейното, а гърдите му почти я докосваха.
— Бих могъл да ви кажа защо това не ви харесва — каза бавно той. — Но няма да ми повярвате. Бих могъл и да ви покажа, но обещанието, което съм дал, онова, което мисля, че не разбирате, не ми позволява.
Рени поклати едва забележимо глава. Погледът й не се откъсваше от неговия. Гласът й се превърна в шепот:
— Говорите със загадки.
— Аз не мисля така. — Той наведе леко глава. Бе достатъчно близо, за да забележи, че дъхът на Рени секна. За секунда погледът му попадна върху устните й.
След това рязко се отдръпна.
— Имате гости, мис Денъхи — любезно каза той, все едно в гласа му никога не бяха се прокрадвали заплашителни нотки. — Годеникът ви пристига.
Рени се почувства така, сякаш падаше в дълбок, тъмен кладенец, и то само за да бъде сграбчена от същия човек, който я бе блъснал в него.