Косата й, която спокойно би могла да бъде извор на известна суетност, бе просто пристегната отзад. Непокорна и виеща се, тя понякога се подчиняваше на фибите, а понякога — не. Изглежда, на Рени й бе съвсем безразлично. Когато спеше, чертите й бяха почти ведри, дори ангелски. Будна, Рени бе постоянно оживена. Бърчеше нос, въртеше очи, присвиваше устни. Когато се замисляше, прехапваше отвътре устни, изчервяваше се, когато през съзнанието й минеше някой каприз. Когато се ядосаше, свиваше юмруци; потропваше с пръсти, когато бе нервна. Спокойствието бе състояние, което насила трябваше да си налага. Ако играеше покер, неизменно щеше да губи и ризата от гърба си.
Джарет се измъчваше от мисълта да свали картите. Той си бе изградил добра представа за това, което криеше тя под невъзможните рокли, с които се обличаше. Крехките й рамене крепяха бюст, който бе малко по-пълен, отколкото изискваше конструкцията й. Теглото й бе около средното, но по-голямата част от него представляваше крака. Беше се боричкал с нея достатъчно, за да види бялата й кожа и деликатните й кости. Силата й бе в раздразнителния й характер, а не физическа. Тя му напомняше по-скоро на бойно петле, отколкото на лъвица.
Не че щеше да одобри някое от сравненията. А също и че някоя от тези мисли имаше някакво значение. Просто завръщането му в Колорадо щеше да бъде много по-лесно, ако никога не бе чул смеха й. По-лесно, ако никога не бе се усмихнала.
На следващата сутрин Рени слезе късно. Джарет вече бе закусил и се канеше да излиза, когато тя се появи на първия етаж. Остана с впечатлението, че той тъкмо е говорил с някого, и когато надникна през един от дългите тесни прозорци, разположени от двете страни на вратата, тя забеляза една жена да се качва в един екипаж. Рени си наля чаша кафе в кухнята и се срещна с Джарет в библиотеката. Той стоеше до прозореца и гледаше навън.
— Среща ли имаше? — попита тихо тя. Изненада се, когато той буквално подскочи. Наистина не бе я чул да влиза. — О, скъпи, мислите ти са на хиляди мили оттук. Това не предвещава нищо добро за моята защита.
— Седни, Рени.
В гласа му не се долавяше насмешка. Никаква. Рени седна като покосена.
— Какво се е случило? — и като не можа да се досети, продължи: — Това беше Майкъл, нали? Нещо й се е случило.
Джарет се отдръпна от прозореца.
— Не беше Майкъл, а Сюзън Търнър. Познаваш ли я?
Рени кимна. Тя хапеше долната си устна. Беше пребледняла.
— Съпругата на д-р Търнър. Скот се грижи за бременността на Майкъл. — Изведнъж й стана трудно да си поема дъх и всичките й страхове се проявиха ясно в очите й. — О, Господи! — прошепна почти беззвучно тя.
Джарет бързо поклати глава, когато разбра насоката на мислите й.
— Нищо не се е случило с бебето, Рени. Майкъл и бебето си добре. Отнася се до Итън. Той е много зле.
— Итън е зле? — намръщи се тя. — Как е възможно? Нещо сериозно ли е?
— Сюзън каза, че съпругът й не знае, но че не е много окуражително. Предписал е някакви лекарства и сега чакат да видят дали ще помогнат. Приличало на грип, каза тя, но Търнър мислел, че е много по-сериозно.
— Не е ли казал какво е?
— Не знае.
Лицето на Рени възвърна малко цвета си. Тя обгърна с две ръце чашата си и я повдигна към устните си.
— Това означава ли, че ще отидеш там? — каза тя.
— Не. Не още.
— Но ти трябва да отидеш при Майкъл. Ако Итън не може да я защити, трябва ти да се заемеш с това.
— Когато Итън има нужда от мен, ще отида. Той само е помолил доктор Търнър да ми предаде, че е болен. Не моли за помощ.
— Но…
— Няма нищо — озъби се Джарет. Ръката му разсече въздуха за по-голяма категоричност. — Може би ти е трудно да разбереш, но някои от нас правят това, което им е казано да правят. Аз уважавам мнението на Итън. Щом не иска да отида там, няма да отида. — „Не още“ — помисли си той.
— Тогава позволи на мен да отида. Мога да помагам на Майкъл, като се грижа за Итън. Тя не трябва да се преуморява сега.
— Сюзън каза, че Майкъл не е застрашена… Сестра ти може да се грижи за Итън и нищо не се е променило, що се отнася до теб…
— Няма да остана и минута повече тук — тя остави чашата на масата и се изправи.
— Да не си посмяла да напуснеш тази къща.
— Или какво?
Джарет пристъпи една крачка.
— Нямам намерение да споря с теб, Рени. Само се опитай и ще разбереш.
Джарет отправи тези думи като предупреждение, но Рени ги разбра като предизвикателство. Без да го погледне, тя излезе от стаята и се запъти право към гардероба с връхните дрехи. Намери една лека пелерина и я наметна на раменете си.
— Господин Кавано! — извика тя.