— Никога не съм виждала такова нещо досега — каза тя, като вдигна молитвено очи нагоре.
— Ще се справите ли? — отново я попита Джарет.
— Ако мислите, че е за нейно добро.
— Така смятам.
— Тогава ще направя както казвате.
Рени прекара четири дни в покоите си. Нямаше значение, че апартаментът й бе по-голям от този, в който живееше сестра й в „Сейнт Марк“; Рени се чувстваше като в клетка. Госпожа Кавано идваше и си отиваше, донасяше храна и нови чаршафи, и отнасяше подносите. Тя винаги заключваше вратата и пъхваше ключа обратно, преди да си тръгне. Рени не искаше да причинява неприятности на готвачката и затова и не помисляше да не я пуска или да избяга. Рени направи няколко апатични опита да работи по проекта „Куинс Пойнт“, но й беше изключително трудно да се съсредоточи.
Честно казано, не й се правеше почти нищо. Задоволяваше се само да реше косата си и да се мие. Не си даваше труда да оправя леглото и да подрежда нещата си. Стаята бе затрупани с книги от библиотеката и книжа от офиса, но нищо не й правеше впечатление. Козметичните й принадлежности лежаха в безпорядък. Кремове и парфюми бяха оставени отворени. Следи от пръсти личаха върху разсипана пудра за лице.
Беше й все едно и как е облечена. Рени бе изоставила корсета си и носеше само долна риза и блуза, а понякога оставаше по копринената си роба. Прекарваше времето или като седеше в продължение на часове на един стол с права облегалка до прозореца и наблюдаваше движението по Бродуей, без да привлича внимание към себе си, или като дремеше неспокойно. Бродеше из покоите си като дух, с почти безизразно лице, и без съзнателни мисли в главата си.
— Тревожа се за нея — каза госпожа Кавано на Джарет. — Казвам ви, че това не е естествено. Тя като че ли не обитава стаята си, а витае в нея. Едва ми продумва, като влизам и излизам. Съпругът ми вижда същото нещо, когато прибира подноса. Дори не се срамува от състоянието и облеклото си.
Джарет също бе загрижен, но не даде никакъв отговор. Госпожа Кавано се бе оплакала по същия начин и предишния ден. Но той не можеше да освободи Рени, докато бе в това състояние.
— Молила ли е да се срещне с Холис?
— Нито дума за него.
— Ще й позволя да излезе веднага щом стане безопасно. Нямам никакви новини от няколко дни. Не знам какво става в „Сейнт Марк“, също като вас. — Той се отпусна тежко върху един от кухненските столове. Госпожа Кавано бутна чаша горещо кафе към него. — Може би ще трябва да отида до там.
— Шерифът Стоун не е ли изпратил някой да ви повика?
Джарет си задаваше същия въпрос. „Ами ако Итън беше твърде болен, за да помоли за помощ? Щеше ли Майкъл да му се обади за помощ, или щеше да предпочете той да остане и да пази сестра й?“ Джарет обикновено поемаше инициативата, без да чака заповеди. Той се чувстваше неудобно, също като Рени, когато трябваше да стои затворен в къщата. Единствената разлика между тях бе в размера на затвора.
— Може би трябва да изпратим съпруга ви да доведе д-р Търнър. Той може да се погрижи за Рени, а аз от първа ръка ще разбера какво става с Итън. — Джарет вдигна чашата си и се усмихна на готвачката. Планът изглеждаше добър.
Късно същата вечер Джарет почука на стаята на Рени. След няколко секунди ключът се показа изпод вратата. Когато Джарет влезе, Рени седеше на мраморната плоча на камината и сушеше косата си на слабия огън, накладен в нея. Не показа изненада от появата му в стаята й. Пръстите й влизаха и излизаха от кестенявата й коса и разделяха медните кичури, така че те се извиваха самостоятелно на оранжевата светлина зад гърба й.
— Донесох ти нещо за вечеря — каза той и вдигна таблата пред себе си. — Госпожа Кавано претопли храната ти, преди да си отиде. Каза, че по-рано не си яла нищо. — Всъщност тя му беше казала, че Рени не е хапвала нищо през целия ден. Това беше проклетото ирландско бунтарство, ето какво беше. Тя искаше да умре от глад. — Истина ли е? — попита той.
Рени не отговори.
— Къде да я оставя?
Тя не показа с нищо, че усеща присъствието му, защото нито го погледна, нито му отговори.
Джарет се приближи и остави таблата на плочата до нея. Голите й бели рамене отразяваха пламъците на огъня. Цветовете галеха кожата й, докато пръстите й продължаваха вяло да се ровят в косата й. Простата бяла долна риза, с които бе облечена, разкриваше босите й стъпала, прасците и костите й, които бяха някак по-изпъкнали, отколкото преди седмица. Робата й лежеше захвърлена върху креслото. Джарет я взе и й я подхвърли. Тя не се и помръдна, за да я хване, и когато част от ръкава попадна в огъня, тя го остави да гори.