— Не мисля, че изобщо съм ви задавала въпроси — каза тя. — Не. Аз ви обвинявах.
Той отпи голяма глътка от питието си и се остави то да го изгаря, докато се смъкваше надолу.
— Аз също.
Рени отново седна, този път до Итън, на двойния диван.
— Майкъл ще бъде толкова разочарована от нас — каза тя. — Тя обича и двама ни, и няма изобщо да е доволна, ако не сме приятели. Знам, че каквото и да сте направили тази вечер, то не е било необмислено. Разчитали сте на добрата си преценка.
— Откъде знаете? — попита горчиво той. — Вие не бихте могли да знаете. Изобщо не ме познавате. Аз почти допуснах тази нощ Майкъл да бъде убита. Тя ме молеше да дойде с мен, но аз мислех, че ще бъде твърде опасно. Трябваше да я послушам.
Рени разбра, че Итън Стоун има нужда да говори, за да се отърси от тези събития. В съседната стая стенанията на Майкъл се превърнаха във вой. Рени чуваше как доктор Търнър я окуражава спокойно и внимателно; не можеха да различат думите, но в тона и темпото, с което говореше, се усещаше спокойствие.
— Аз наистина не знам какво точно се е случило тази вечер — каза тя. — Господин Съливан не беше много разговорчив.
Итън успя да се отърси за малко от напрежението при тази забележка на Рени. Той дори си позволи лека, истинска усмивка.
— Джарет рядко е общителен.
— Е, не искам да говорим за него.
Итън се сепна, когато продължителният вой на Майкъл нахлу от другата стая. Той започна да говори — отчасти за да заглуши звука от болката на съпругата си, а отчасти — за да обясни на Рени.
— Реших, че достатъчно съм се съвзел, за да проследя Ди тази вечер след работа. Преди няколко дни семейство Търнър откриха, че тя работи в столовата.
Рени кимна.
— Джарет ми каза за този план.
— Трябваше да видя къде отива Ди, за да разбера сама ли действа или с Хюстън. Нямаше достатъчно време, за да изпратя някого от хотела да доведе Джарет, затова реших да се справя сам. Изобщо не ми мина през ума, че Хюстън може да дойде тук без Дитра. Никога не бих оставил Майкъл сама, ако бях се сетил.
— Вярвам ви — каза Рени. И наистина му вярваше. Тя не изговаряше думите просто защото звучаха правилно или защото мислеше, че Итън има нужда да чуе точно това. Но в края на краищата значение имаше само това, в което вярва Итън.
Итън леко разтърси глава, за да проясни мисълта си. Беше пресушил чашата си, но още я държеше.
— Не се бавих много. Последвах Дитра до Боъри, видях облицованата с дъски къща, която обитава, и постоях, колкото да задам няколко въпроса на съседите. Те се отнесоха, подозрително, но успях да разбера, че тя живее заедно с… някакъв мъж. Един пияница се изпусна да каже, че единият крак на мъжа е осакатен. Веднага щом чух това, разбрах, че съм открил и Хюстън. Веднага си тръгнах и се върнах тук.
Той се изправи, отиде до бюфета и плисна уиски в чашата си.
— Майкъл вече бе приключила работата и от десет минути Хюстън бе мъртъв.
Рени обгърна раменете си с ръце. Кръвта й се смрази, като си представи Майкъл сама срещу Хюстън, и изобщо не можа да възприеме факта, че сестра й бе убила беглеца.
— Той дойде, за да говори с Майкъл — продължи Итън. — Имаше намерение да убие и нея, и детето, ако му откажеше да тръгне с него.
— Той е искал нея? — попита Рени. При тази мисъл се изправи застрашително. — А Дитра?
— Хюстън винаги е искал сестра ти. Той бе запленен, омагьосан и привлечен от нея. И не би могъл да устои да не дойде тук. — Итън отпи от питието си. — Хюстън ходеше с бастун, заради сакатия си крак. На върха му бе монтиран автоматичен нож, точно по вкуса на Хюстън. Майкъл не е знаела за този нож, той не я е заплашвал с него.
— Тогава как…
— Той я е раздразнил — каза Итън, сякаш още не можеше да повярва. — Ти и сестра ти еднакъв характер ли имате?
— Всъщност всяка от нас си има собствен — каза Рени безизразно.
Итън намери първия си повод да се засмее. Той погледна одобрително към Рени.
— Тогава знаеш как би могло да стане — каза той. — Тя така побесняла от това, което искал Хюстън, и от заплахата към бебето, че взела бастуна и го смушила с него, за да подчертае гневната си реч. Действието й освободило предпазителя. Тя дори не предполагала, че го е наранила, докато не видяла кръвта. Първият й удар бил фатален.
Тревогата на Рени изби в смях накрая. Тя си представи изненадата на Хюстън да попадне в собствената си клопка и изведнъж това й се видя много, много смешно. Тя прикри с ръка устата си, за да заглуши смеха. Сълзи напираха в очите й, тъй като не можеше да подтисне черния си хумор.
— Съжалявам — каза тя, поклащайки глава. — Не знам какво ми става. Няма нищо смешно — тя глътна малко шери, като внимаваше да не се задави, — нищо смешно в това. О, Господи, как Майкъл… Той трябва да е бил толкова… толкова шокиран… — Рени спря за малко, когато смехът пресекна в гърлото й и се превърна в мъчителен стон. Изведнъж тя започна да хлипа.