Рени се измъкна от стаята.
Джарет не полюбопитства защо Рени така се разбърза да си тръгне. Той също бе щастлив да напусне „Сейнт Марк“. Рамото го болеше отвратително, а клатушкането на каретата изобщо не му помагаше. Беше благодарен за мълчанието на Рени, но не и за това, че непрекъснато го гледаше. Когато стигнаха до къщата, той слезе първи и след това, съвсем не според навиците си, подаде дясната си ръка на Рени. Само това движение го накара да изскърца със зъби и да изгуби част от руменината на лицето си, но от наранената му гордост го заболя повече, особено когато Рени се хвана за здравата му ръка и му предложи да го подкрепи.
Той не разбра кой от тях бе по-изненадан, когато прие.
— Скот даде ли ти нещо обезболяващо? — попита тя, когато стигнаха до неговата стая.
Джарет отрече.
— Не съм молил за нищо.
Погледът на Рени му разкри какво си помисли тя за това.
— Може би мама държи тук нещо, което може да послужи. Бих…
— Ако ми потрябва, ще ти кажа. — Той отвори вратата на стаята си и пристъпи вътре. Рени се колебаеше нещо в коридора. — Да? — попита той.
— Ти… ммм… имаш ли нужда от помощ? — попита несигурно тя.
— Помощ?
— Хмм… за преобличането. Да облечеш пижамата си. Неща от този род.
— Не използвам пижама.
Забележката му не я накара да побегне, както той се надяваше. Все пак това прибави малко розово на бузите й и накара устните й леко да се разтворят. За да не посегне към нея, Джарет притисна пръсти към вратата. Усилието, направено с дясната ръка, изпрати залп от болка към рамото му.
— Мисля, че се нуждаеш от помощ — каза тя, а очите й шареха по лицето му.
Джарет бавно издиша и каза рязко:
— Ти не можеш да ми дадеш помощта, от която се нуждая. Той придаде достатъчно сексуален оттенък на грубата си забележка, така че Рени да не може да сбърка значението й. Той я изчака да се обърне и да се оттегли, гърбът й бе вдървено изправен като гордостта й. Джарет затвори вратата, подпря се на нея и мечтаеше да е вече в първия влак, който напуска Ню Йорк.
На другата сутрин обличането бе ужасно и бавно, но Джарет изпита напълно чувството за постигнато завоевание, когато успя. Той се съпротивляваше на порива да натовари ръката, с която стреля, повече от необходимото. Рамото му още бе схванато, но, изглежда, се отпускаше, когато си позволи по-естествени движения.
Закуската му бе сервирана на масата в трапезарията. „Прощален пир — представи си той. — Рени трябва да е казала на мисис Кавано, че скоро си тръгвам.“ Той се чудеше ще може ли още днес да си купи билет за влака. След това се запита дали Рени вече не му е купила билет. Това щеше да бъде точно каквото си е заслужил с „перването през лицето“, което й сервира снощи.
Мери Рене Денъхи бе една благовъзпитана и почтена жена, и той нямаше никакво право да й говори по този начин. Майка му би се срамувала от обноските му; баща му би го нашибал по задните части. Джарет се зарече да се извини.
Госпожа Кавано влезе с горещо кафе. Тя си мърмореше нещо под носа.
Свикнал с нейния забързан брътвеж, Джарет се усмихна снизходително и прегъна сутрешния вестник.
— Рени слизала ли е тази сутрин? — попита той.
— Закуси преди час.
— Тогава сигурно е отишла на работа — каза той. — Предполагам, че знаете за Хюстън и Кели. Вече няма опасност за нея.
— Разбира се, че знам всичко за снощната история. — Погледът й се плъзна към рамото му и тя видя бинтовете на превръзката през ризата му. — Но Рени не отиде тази сутрин в сградата на Уърт. Замъкна се в управлението.
„Управлението? Значи е отишла да ми купи билет“ — той се засмя вътрешно.
— Одобрявате ли това? — хапливо поиска да знае мисис Кавано.
— Дали одобрявам? Не мисля, че тук ми е мястото, по една или друга причина. Честно казано, подозирах, че тя може да го стори. Не мисля, че съм спечелил симпатиите й.
— Какво общо има това? — тя бутна чинията с бисквитите към него. — Ето, вземете си. Направих ги тази сутрин.
Джарет покорно си взе една бисквита и я намаза с мед.
— Няма никакво значение дали тя ви харесва или не, нали така? Или обратното, както си мисля сега. Моето схващане е, че вие се съгласихте да я пазите.
Джарет отхапа от топлата бисквита. Почти нямаше нужда да дъвче. Тя просто се топеше в устата му.
— Аз я опазих — каза той. — Но опасността отмина. Рени може да ходи където си поиска, и ако й се иска да ходи в управлението, то… — забравил за нараняването си, Джарет сви рамене. Движението бе болезнено и стъписващо. Той затаи дъх, изпусна го бавно и се насили да се усмихне — … тогава може да отиде.