— Върни се в леглото, Джоу — измърмори той. — Забрави за Джорджи.
Джоулин махна нетърпеливо.
— Изпускаш най-интересното. Джорджи ще избухне като фойерверк всеки момент.
Дясната ръка на Джарет стисна края на една от възглавниците. Хватката му бе достатъчно силна, за да я хвърли към Джоулин. Тя я улови леко, със смях. Джарет погледна встрани, скривайки моментния си ирационален гняв. Не искаше да нарани Джоулин, но бе хвърлил възглавницата с всичката сила, на която бе способен. Силата му едва бе достигнала за да я изпрати до средата на стаята.
— Гледай ти! — каза Джоулин, прехвърляйки отново вниманието си върху онова, което ставаше на улицата. — Ето и жената отново навън и… след нея и шапката й. Знаеш ли. Джарет, бих искала да имам такава кожена шапка. Точно такива са модерни сега на изток.
— Как би могла да знаеш? — попита Джарет. Той се надигна бавно, усещайки болка във всеки мускул. — Не си била на изток от Денвър от две години насам.
— Често прелиствам модните списания на мисис Дод също както всяка друга жена в Икоу Фолс.
— Извинявай, не помислих за това. — Погледът му се спря на дрехата й. — Гардеробът ти е все така… как да кажа скромен.
Джоулин усети играта на думи.
— Много забавно. — Тя хвърли възглавницата обратно към него, но тя прелетя далеч от целта. Той даже не направи опит да я хване. Долу на пешеходната пътека жената пак оправяше шапката на главата си и оглеждаше улицата, сякаш очакваше да получи помощ отнякъде. И тъй като помощ не идваше, тя отново се отправи към бара.
— Не ми прилича на жена, която има нужда от пари каза Джоулин. — Може пък да е скъпа уличница. Не е чудно, че Джорджи е решил да я изхвърли. Той мрази да плаща на момичетата си повече от пет долара на нощ.
Това напомни на Джарет, че и той трябваше да си плати. Взе дънките си и претърси джобовете. Намери една златна монета от десет долара.
— Трябва да съм имал късмет в играта снощи.
— Освен ако не си започнал с двадесет.
Той замълча.
— Така ли започнах?
— Не. Ти изгуби седлото си, коня и пушката с един удар.
— Господи! — Джарет тръсна глава. Трудно му бе да повярва, че бе способен на такава глупост. — Какво стана? Две или три игри на вятъра!
Без да отмести поглед от улицата, Джоулин повдигна четири пръста.
Съдейки по начина, по който го болеше главата, Джарет бе склонен да й вярва. Остави златната монета на нощното шкафче, освободи се от чаршафа, увит около кръста му, и започна да се облича.
— Знаеш ли, Джарет, рядко се случва каквото и да било в неделя сутрин. Изпускаш нещо, за което хората ще говорят до края на зимата. — Тя се засмя. — За Бога, Джорджи току-що изхвърли маншона й на улицата. Тя обаче не се отказва. Ще трябва да я изхвърли физически, ако иска да се отърве от нея. — Тя се замисли за момент. — Вярваш ли, че Джорджи може да има съпруга, за която никой да не знае?
— Това със сигурност ще ядоса съпругата, за която всички знаят. — Джарет закопча ризата си и я напъха в панталоните, след което прекоси стаята и застана до Джоулин. Босите му крака стъпваха по студения под. — Наистина трябва да си купиш нещо за пода.
Джоулин го погледна кисело.
Джарет седна до нея и започна да обува чорапите си. Когато свърши, се обърна най-после към прозореца. Улицата между двата бара беше празна.
— Действително е много интересно — каза той иронично.
— Имай търпение и почакай малко.
Той запази търпение цели две минути. След като никой не излезе от бара, Джарет се изправи на крака.
— Имаш ли някакви прахове против главоболие? — попита той, разтривайки слепоочията си.
— На тоалетката. Зад парфюмите. Искаш ли да ти ги разбъркам?
— Не, аз ще го направя. Не се безпокой за мен.
— Няма — Джоулин приглади ръкавите на пеньоара си. — Боже мой, тя не се предава! — каза тя с възхищение, виждайки че представлението на улицата започва отново. — Я гледай ти. Един мъж се приближава от конюшните. Трябва да е пристигнал в града с нея. Него също не го познавам. — Джоулин забеляза, че жената махна с ръка на мъжа, за да привлече вниманието му, след което отново влезе в бара.
Джарет изсипа лъжица от лекарството в една чаша и добави вода. След като разтворът беше готов, той остави настрана лъжицата и отиде с чашата до прозореца. Мъжът, които бързаше по дъсчения тротоар, му бе познат.
— Това е Дъфи Сидър. Той има доста голям опит в търсенето на злато по тези места. Виждал съм го да идва в града само за да попълни запасите си. Казваш, че има жена с него?