— По-скоро изглежда, че той е с нея.
Джарет изпи на един дъх съдържанието на чашата. Цялото лице се изкриви.
— Кълна се, че няма да пия повече — каза той.
— Казвал си го и преди.
— Имам предвид това лекарство.
Джоулин се усмихна и хвана ръкава на Джарет, преди той да успее да се отдалечи.
— Тогава защо Дъфи Сидър се влачи след полата на жена?
Джарет не се възпротиви.
— Жената хубава ли е?
— Не мога да я видя под тази кожена яка. Но е скъпа, това е сигурно.
— Тогава сигурно го е наела като водач. Той върши тази работа понякога за хора от града, които търсят златни находища. — Джарет измъкна ръкава си от пръстите на Джоулин. — Отивам долу да видя дали ще мога да накарам Ник да отключи кухнята по-рано от обикновено.
— Ще ти бъде по-лесно да го накараш да отвори бара Тя му хвърли мимолетен поглед. — Няма ли да се обръснеш? Изглеждаш ужасно.
— Не мисля, че Ник го е грижа за това.
Джоулин намери четката си за коса и я подхвърли към него.
— Поне си среши косата.
Ухилен, Джарет прокара няколко пъти четката през разрошената си коса.
— По-добре ли е така?
— Поне няма да изплашиш другите момичета.
Джарет остави четката.
— Яйца? — попита той. — Кафе?
— Какао.
— Бекон?
— Доста.
— Ще приготвя цяло угощение — обеща той.
На долния етаж нямаше и следа от Ник Бендър. Джарет отиде в кухнята в задната част на сградата. Считайки, че бе платил достатъчно на Джоулин, за да има право на малка закуска, той бързо приготви бъркани яйца с бекон. В изпълнения с пара въздух ароматът им се смеси с миризмата на кафе и какао. Джарет напълни две чинии и наля чаша горещо какао за Джоулин. Когато взе канчето с кафе, ръката му изведнъж изтръпна. Едва успя да отскочи, когато канчето се изплъзна от пръстите му. Кафето се разплиска върху печката и по пода. Канчето и капакът издрънчаха шумно, едва заглушавайки яростните псувни на Джарет.
Отмести чиниите встрани, разтърси ръката и рамото си и се опита да си възвърне силата. Почти незабавно изтръпването изчезна и той долови даже пулса на кръвта в палеца. Без да обръща внимание на безпорядъка, който бе направил, Джарет излезе от кухнята и отиде на бара. Намери скритите запаси от хубаво уиски на Ник Бендър и отвори една бутилка.
Джарет винаги беше презирал мъжете, които търсеха утеха в пиенето. Мнението му не се бе променило и след като се бе пропил. Сега той просто считаше себе си за един от онези, които презираше.
Джоулин се показа на стълбите.
— Малко е рано за пиене, не мислиш ли?
Джарет хвана гърлото на бутилката с лявата си ръка. Нямаше смисъл да рискува, когато ставаше дума за уиски.
— Остави ме, Джоулин.
— Мислех, че приготвяш закуска — каза тя.
— Остави ме.
— Не си прави труда да се качваш горе. Вратата ми е заключена за теб. — Тя се завъртя и с разсърден вид се качи отново в стаята си.
Джарет я проследи с поглед и си каза, че това в действителност нямаше значение. Пое още една голяма глътка алкохол, усещайки как тя го изгаря отвътре, преминавайки към стомаха, след което остави бутилката на тезгяха. Въпреки че се бе опитал да се разсъни с уиски или може би точно поради това, той все още не бе в състояние да мисли ясно. Гневът беше като мъгла, забулваща разума му.
Погледна към ръката си и започна да отваря и затваря юмрука си, докато накрая престана да усеща връзката на пръстите с китката, докато започна да гледа на ръката си като че ли тя не му принадлежеше. Точно в този момент той я удари с всичка сила в стената.
Остротата на гнева му бе притъпена от болката. Джарет безстрастно разгледа кървящите кокалчета на пръстите си. Бутна настрана бутилката на Ник и отиде до прозореца. Един поглед към небето му бе достатъчен, за да разбере, че наближава снежна буря. Това вече не го засягаше. Нямаше настроение скоро да напусне Икоу Фолс. Нямаше обява за търсен престъпник, която да го интересуваше. Такава не бе имало от шест седмици. И положението едва ли щеше да се промени. Той нямаше достатъчно пари, за да преживее до пролетта. Според това, което казваше Джоулин, предната вечер той почти се бе лишил от работните си принадлежности.
Горчив смях излезе от устата му, когато погледът му се спря на дясната му ръка. „Не се безпокой за снощи!“ — си каза той. Вече се бе лишил от най-важното оръдие на труда. Седлото, конят му и пушката бяха второстепенни по значение. Не бе чудно, че така лесно ги бе изгубил.
Пътувайки с влака от Ню Йорк до Денвър, той бе спирал в Питсбърг, Чикаго, Сейнт Луис и Канзас Сити и навсякъде бе търсил съвет от местните лекари. След време пиенето бе замъглило в съзнанието му спомена за съжалението, изписано на лицата им, но никога не бе изтрило ефекта от думите им. Никой от тях не бе изразил особена надежда, че дясната му ръка някога ще се възстанови напълно.