— Него не го е грижа особено за разочарованието ми.
— Не го е чак толкова грижа и за парите.
Рени не бе готова да повярва на това. Джарет Съливан бе ловец на глави. Ако това не означаваше интерес към парите, Рени не можеше да си представи какво друго би означавало. Той бе приел десет хиляди долара от Джей Мак, за да се намеси в живота й. Не просто се интересуваше от пари — той беше алчен. Тя си помисли, че грешката й може би се състои в това, че не бе споменала сумата, която бе готова да плати.
— Къде отиде? — попита тя.
Джоулин сви рамене.
— Не знам точно. Може би на горния етаж. Или обратно в бараката си. Има малка дървена къща в края на града. Спечели я при една игра на покер преди няколко месеца. Тя поклати глава, като че ли можеше да прочете мислите на Рени. — Не те съветвам да тръгнеш след него сега. В момента го боли глава и иска да бъде сам. Остави го малко да помисли над предложението ти.
— Нямам време да го оставя да мисли — каза Рени. — Ти самата каза, че скоро ще има снежна буря. Малкото останали следи от баща ми могат да бъде затрупани, ако не тръгна да го търся сега. — Без да се вслуша в съвета на Джоулин, Рени грабна палтото си и изтича след Джарет.
Дъфи Сидър беше единственият посетител на бара. Още щом видя Рени да излиза от кухнята, той разбра кого търсеше тя, затова вдигна чашата си с уиски и посочи към улицата.
Рени наметна палтото си по пътя към вратата. Видя Джарет, който вървеше към конюшнята, и го извика. Той не я чу или се направи, че не я чува. Рени вдигна полите на роклята си и се затича след него. Успя да го настигне пред магазина на Хендерсън.
Протегна ръка и го хвана за ръкава.
— Мистър Съливан! Моля ви, бъдете така добър да спрете когато ви говоря!
Той наистина спря. Направи го така внезапно, че Рени почти се сблъска с него. Не се опита да я подкрепи, когато тя едва не падна в калта.
— Какво искаш от мен? — попита той с леден тон и неприкрито нетърпение.
— Аз се отклоних от пътя си, за да ви намеря — каза тя. — Можете поне да ме изслушате. Готова съм да ви предложа петдесет процента повече, за да намерите баща ми, отколкото той ви предложи, за да попречите на сватбата ми!
— Петнадесет хиляди долара?
— Точно така. — Беше ли привлякла вниманието му?
— Вървете си в къщи, мис Денъхи.
Рени залитна, като че ли я беше ударил. Можеше да каже със същия ефект „върви по дяволите“. Беше казано със същата учтивост.
— Ще стигна до пролома Джъглър — каза тя. — С вас или без вас, ще открия какво се е случило с баща ми.
— Без мен — той започна да се отдалечава.
— Двадесет хиляди долара!
Този път той го каза:
— Върви по дяволите!
Рени не се опита да го последва. Изчака, докато той изчезна в конюшнята, след което се върна в „Бендърс“. Джоулин я чакаше.
— Успя ли да го убедиш да промени решението си?
Рени поклати глава.
— Ти беше права — каза тя и се огледа. — Къде е мистър Сидър?
— Под масата.
— Прекалено много уиски?
— Виж сама. Той е под масата.
Погледът на Рени се плъзна от мястото, което бе заемал Сидър, към пода под масата. Водачът й лежеше по гръб със затворени очи, празна бутилка от уиски лежеше до него. Гърдите му се вдигаха нагоре при всяко похъркване.
— Предполагам, че от него също не мога да очаквам помощ — каза тя отвратена.
— Какво искаш да кажеш?
— Щом мистър Съливан не желае да ми помогне, ще трябва да намеря някой друг.
— Този следобед няма да намериш никого. Няма чак толкова много луди в Икоу Фолс. Даже и в цяло Колорадо. Никой няма да тръгне при бурята, която се задава.
Рени свали палтото си и го преметна през ръка.
— Какво да правя тогава, Джоулин?
Тя сви рамене.
— Това, което повечето хора правят при тези обстоятелства — ще чакаш.
Търпението не бе едно от най-добрите й качества, но тя не сподели това с Джоулин.
— Може ли да ми покажеш стаята ми? — попита тя.
— Разбира се. По това време всички вече ще започнат да стават. Време е да се скриеш в стаята си.
Стаята, която Джоулин й показа, бе по-малка от гардеробната й вкъщи, но това нямаше значение. Имаше легло и това бе достатъчно. Когато Джоулин излезе, за да потърси Ник Бендър и да му каже за новата наемателка, Рени извади някои тоалетни принадлежности и ги сложи в чекмеджето на скрина. Навеждайки пукнатото огледало под ъгъл, които й бе най-удобен, тя извади фибите от косата си и я разреса. Когато в очите й започнаха да напират сълзи, реши, че навярно е от това, че четката я скубеше твърде много. Някой в дълбините на съзнанието й намекваше, че това не е вярно, но предпочиташе да не го формулира в ясна мисъл.