За момент това подхрани надеждите й.
— Значи ще ми помогнеш?
— Не съм казал това — отговори той и по-скоро усети отколкото видя разочарованието й. — По-късно ще говорим Сега трябва да спиш. Не ти ли е студено?
— Не, общо взето.
— При това време „общо взето“ не е достатъчно. Ако искаш, можеш да дойдеш по-близо.
— Аз не…
— Няма да ти направя нищо, Рени.
— Нямаше нужда да казваш това — тя бързо избърса сълзите си, втривайки солените им следи в бузите си. — Може да се окаже, че ти си единственият човек, на когото мога да вярвам.
Искаше му се да я попита за Холис Банкс, но моментът не бе подходящ. След тайнственото си заявление тя се обърна с гръб към него на една страна, запълвайки контурите на тялото му и сгушвайки се на топло до него. Леко изтръпна, когато почувства ръката му около кръста си, но щом той започна да я отдръпва, тя хвана китката му и я върна на същото място. Пръстите й се преплетоха с неговите. След минута вече спеше.
Стон на болно животно накара Джарет да се събуди. Навън конете неспокойно ровеха с копита земята. Той посегна към пушката си, напипа я в тъмнината и затаи дъх в очакване викът да се повтори. Знаеше, че подивяло от болка животно нямаше да се уплаши от огъня и можеше да нападне конете, или дори палатката. Единственият сигурен начин да сложи край на страданията му бе да прекрати живота му и Джарет бе готов да направи това.
До момента, в който осъзна, че звукът идваше от човешко същество.
Джарет остави пушката си при следващия вик на Рени. Кошмарите, които сънуваше, бяха накарали тялото й да се свие в малка стегната топка под завивките. Коленете й докосваха гърдите, стиснати от ръцете й в защитна прегръдка. Главата й бе наведена надолу. Вратът и гърбът й образуваха вцепенена дъга по цялата си дължина. Този път той не поиска разрешение. Протегна ръце и я притисна към себе си в прегръдка, която бе повече силна, отколкото нежна, повече защитаваща, отколкото успокояваща. Той я държеше така, докато тя се тресеше от ридания, даже когато дясната му ръка изтръпна от рамото до краищата на пръстите му. Чувствителността на ръката му ту изчезваше, ту отново се връщаше, докато Рени отново и отново се събуждаше, за да се сблъска с ужаса и болката, след което потъваше в безтегловността на съня.
Тя вдиша дълбоко въздух, докато тялото й все още трепереше от ридания. Сълзите напираха от очите й и се процеждаха през миглите. Пръстите й мачкаха плата на ризата на Джарет, вкопчвайки се в нея, сякаш от това зависеше животът й. Тя притискаше чело към рамото му. Риданията идваха от дълбочината на наранената й душа.
Той прокарваше през косата й пръсти, които невинаги усещаха копринения й допир. Брадичката му се опираше върху богатата червено-кестенява корона. Повтаряше името й, наричайки я първо Рени, а след това и Мери Рени, както предполагаше че семейството й би я наричало в подобен момент. По някакъв начин той достигна до нея. Момичето изхълца и започна да подсмърча след това. Той извади носна кърпа от джоба си и я сложи в ръката й. Рени, изглежда, не знаеше, какво да прави с нея.
— Вместо ризата ми — каза той тихо.
Думите му преминаха през съзнанието й. Беше й необходимо малко време, за да ги възприеме. Изведнъж си даде сметка за това как се бе сгушила в прегръдките му, притисната тъй плътно до тялото му, сякаш бе част от него. Смутена, започна да се отдръпва.
— Недей — каза той. — Така си добре. Вземи кърпата и си избърши лицето.
Пръстите й се разтвориха и с нежелание пуснаха края на ризата му. Рени леко докосна очите си с кърпата и издуха, леко носа си.
— Духай с всичка сила — каза той.
Очите й се напълниха отново със сълзи. Но именно неговата особена, недодялана нежност я накара да се отпусне. С невидима в тъмното усмивка тя вдигна кърпата към носа са и се изсекна с всичка сила. Джарет подтисна усмивката си докато тя протегна ръка, за да му върне кърпата.
— Задръж я — каза той. Не знаеше дали му харесваше това, че тя все още бе в състояние да го накара да се смее. Той добави: — Доста време от нощта ни остава. Може пак да имаш нужда от нея.
Мисълта за кошмара накара Рени да изтръпне отново.
— Тогава няма да спя — каза тя.
По добре да си бе мълчал.
— Ти не ми пречиш — каза той, когато тя се опита да се измъкне от скута му.
Тя кимна доволна, хвана края на палтото и го уви около раменете си така, че и двамата можеха да се възползват от топлината му.
— Сънувах тези мъже — каза тя.
— Това си и мислех.
— Иска ми се да ги бях убила аз.
Той не каза нищо, продължавайки да гали косата й от главата надолу към кръста, усещайки как напрежението напуска тялото й.