— Бъди готова да тръгнеш на разсъмване — каза той. После пусна платнището и обърна гръб на първото й сподавено ридание.
Глава 8
С бавни, неловки движения Рени изпълзя от палатката. Студът я пронизваше до кости. Слънцето се бе вдигнало над хоризонта, но грееше, без да топли. Ярката светлина, отразена от белия сняг, я заслепяваше, и Рени бе принудена да вдигне ръка над очите си, за да може да вижда. Джарет бе клекнал до огъня с гръб към нея. Когато приближи до него, единствената му реакция бе да посочи към сухия дънер вдясно. Седна и той й подаде метална чаша с кафе, без даже да я погледне.
Рени притисна скритите си в ръкавици пръсти към топлата повърхност на чашата и я вдигна към устните си, за да вдъхне с удоволствие топлата пара и аромата на кафе, след това започна бавно да пие, задържайки върху езика си всяка глътка. Топлината бе приятна и зъбите й престанаха да тракат.
— Кога тръгваме? — попита тя. Бе забелязала, че конете стояха наблизо, оседлани и натоварени с целия багаж — с изключение на нейните неща и палатката.
Джарет разбута огъня с пръчка, от което пламъците се разгоряха малко по-силно.
— Зависи — каза кратко той. — Искаш ли закуска?
Тя се опита да отговори без ирония в гласа си. Думите правеха иронията излишна:
— Въпреки твоето любезно предложение, мисля, че ще се задоволя с кафето.
За пръв път, откакто бе седнала до него, Джарет си направи труд да погледне към нея. Той не я измери с поглед, само се вгледа в лицето й.
Вдигнатата яка на коженото палто и смъкнатата над очите модерна малка шапка не можеха да скрият следите от борбата предната вечер. Кожата й бе загубила обичайния си блясък и изглеждаше безцветна. Следи от сълзи браздяха тебеширената повърхност на бузите й. Клепачите бяха подути, а върхът на носа — с неестествен розов цвят. Лявата половина на лицето й бе зачервено и около челюстта се бе образувал оток.
Джарет можеше само да си представи какви други белези имаше по тялото й. Той бе видял как устата на Том се бе впила диво в гърдата й. След това си спомни, че и неговите устни се бяха докоснали до същото място. Стомахът му се сви и той стисна зъби. Хвърли остатъка от студеното си кафе в огъня и стана на крака.
— Ще сваля палатката — каза той. — Бъди готова да тръгнеш, когато свърша.
Сълзи се насъбраха в очите на Рени, но тя примигна и не им даде да потекат. Гледаше как се отдалечава и започва да работи с бързи и ловки движения. Докосна предпазливо лявата си буза и усети болката и подутината на челюстта. Не си спомняше кой я бе ударил там, но нямаше да забрави обвинителния поглед на Джарет, когато преди малко гледаше към бузата й. Имаше само едно възможно обяснение за неговия студен и гневен поглед: той считаше, че всичко, което се бе случило, бе по нейна вина.
Допи кафето си и когато Джарет свърши с палатката, вече го чакаше до кобилата си. Той й помогна да се качи на седлото. На Рени й се стори, че я докосва по особено отчужден начин, като че ли и най-случайният им допир бе трудно поносим за него. Внимателно се намести на седлото, усещайки по-силно от всякога болезнената мекота между бедрата си. Отново улови втренченият поглед на Джарет върху себе си, неговото неодобрение, но реши да не обръща внимание и на двете.
Джарет провери още веднъж дали ремъците на седлото й бяха здраво затегнати.
— Какво имаш отдолу? — попита той.
Рени примигна.
— Моля?
Той повдигна края на палтото й и леко изцапания подплата на сивата й рокля.
— Под това — каза той нетърпеливо. — Какво носиш отдолу?
Лицето й стана огненочервено.
— Не мисля, че това е твоя работа.
Джарет задържа Албион, тъй като кобилата бе започнал да пристъпва напред, усещайки нервността на ездачката си и каза:
— Не искам да се наложи да спираме защото задникът ти е замръзнал за седлото. Коя жена се мотае по тези места посред зима с такива дрехи? Нямаш ли дрехи за езда? Или поне дамско седло? — Той въздъхна. — Нищо няма да излезе от това. Няма да изминеш и двадесет ярда по такъв път, облечена с тези дрехи.
Рени отговори, придавайки колкото може повече достойнство на гласа си:
— Аз изминах целия този път, без да имам нужда от съветите ви, мистър Съливан.
Тонът му бе леден:
— Вие изминахте целия този път въпреки съветите ми мисис Денъхи и може би забравяте, че без моя помощ щяхте да сте мъртва. Кажете сега, какво носите отдолу?
— Фланелен клин и вълнени чорапи до коленете.