„Господи — помисли си Джоулин, — нима и аз самата съм била някога толкова наивна?“ Не можеше да си спомни, но бе приятно да се посмее на милите и невинни признания на Рени, приемайки неизбежната тъга от изгубената невинност.
— Но? — каза тя нетърпеливо. — В гласа ти чувам едно „но“.
Очите на Рени изведнъж пресъхнаха и погледът й стана празен.
— След това всичко се промени. Той изведнъж така се ядоса! Не просто се ядоса — беше бесен. Не зная какво направих. Мисля, че ме мрази.
— Не смятам, че разбирам — каза Джоулин. — Какво предизвика промяната? Вие се любихте и след това…
Рени не можеше да отговори, чу завъртането на дръжката на външната врата и в следващия момент в бараката нахлу поток от студен въздух. Рени с усилие се усмихна.
— Няма значение. Това няма да се случи отново. Сигурна съм. Джоулин не беше така уверена. Бараката бе тясна. Горния и етаж — още по-тесен. Тя докосна ръката на Рени.
— Ако има нещо, от което се нуждаеш, непременно ми се обади! Ако мога да ти помогна с нещо…
Рени погледна към вратата в момента, в който Джарет влезе. Тя кимна на Джоулин, бързайки да приключи разговора.
Джоулин стана от люлеещия се стол и взе част от дървата от ръцете на Джарет. Тя се шегуваше с него, поддържайки лек безгрижен разговор, докато слагаха дърва в огъня. Когато започна да сваля палтото си, тя го спря.
— Трябва да тръгвам. Ела да ми помогнеш да се кача на коня.
Рени ги гледаше през прозореца, докато вървяха ръка за ръка. Не можеше да разбере дали разговаряха, но познавайки вече Джоулин, предположи, че едва ли би могло да е иначе. Рени си помисли за онова, което бе споделила. Щеше ли да остане в тайна? Помисли си, че вероятно да. Така или иначе, когато Джарет се върна в бараката, той не спомена нищо по този въпрос.
— Тя донесе вестници — каза той, посочвайки към малката купчина върху масата. — Няма нужда вече да четеш старите.
— Нямах нищо против. Беше ми интересно.
Изразът на лицето му бе търпеливо скептичен. Той взе купа вестници и ги занесе до скамейката, където седеше Рени. След това взе вестника, който бе най-отгоре, седна в люлеещия се стол и започна да чете. Половин час по-късно, когато Джарет вдигна глава, Рени спеше. Той се качи на горния етаж, взе възглавница и одеяло, сложи възглавницата под главата й, а с одеялото загърна раменете й. Тя не помръдна.
Когато се събуди, в стаята бе съвсем тъмно. Огънят бе изгаснал в огнището, а сребърният лунен сърп, който се виждаше през прозореца, едва осветяваше пътя. Скамейката бе неудобна — прекалено къса и изложена на течение. Няколко пъти се обърна, след това се отказа и реши да се качи на горния етаж. Запъти се към стълбата, стъпвайки внимателно, за да не налети на Джарет. Бе твърде уморена, за да се безпокои прекалено за него. Стълбата изскърца под тежестта й. На половината път разбра, че бе забравила възглавницата и одеялото. Нещастната й въздишка прозвуча силно в тишината. Тя слезе обратно.
Наклоненият таван на втория етаж не оставяше твърде много простор за движение. Рени наведе глава, хвърли възглавницата и одеялото и потъна до колене в пухения дюшек. Събу обувките си, след това започна борба с копчетата и илиците на роклята си, разкопчавайки достатъчно от тях, за да я изхлузи през глава. Слагайки я настрана, Рени остана по долна риза и фуста. Легна, зави се с одеялата и юргана, и затвори очи.
В същия момент осъзна, че бе пренебрегнала някои от естествените нужди на тялото си.
Искаше й се да заплаче. Чувстваше се толкова изтощена, толкова безкрайно уморена, че да отиде до тоалетната навън й се струваше непосилно пътуване. „По дяволите, по дяволите, по дяволите!“ — ругаеше тя тихо, докато се изправяше. Отмятайки настрана завивките, изпълзя по дюшека до стълбата и започна да слиза. Едва когато краката й докоснаха студения под, разбра, че бе забравила обувките си.
Напълно съкрушена, Рени се облегна на стълбата и започна да плаче.
Не съзнаваше съвсем ясно колко дълго бе останала там и доколко тихо или силно бе плакала. Знаеше само, че бе спряла, когато почувства ръката на Джарет на гърба си и другата му ръка, която я подхвана под коленете и я повдигна.
— Тоалетната? — попита той.
Тя кимна, но в следващия момент осъзна, че той не можеше да я види в тъмното.
— Да — каза тя с тънък глас.
Той тръгна с нея към задната врата.
— Когато се върнеш в Ню Йорк, никога повече не напускай Манхатън.