Рени се пробуждаше бавно. Клепачите й се повдигнаха, трепнаха и се затвориха отново. Тя се опита да се протегне и простена от усилието да се раздвижи от острите болки. Обърна се настрани, пъхна едната си ръка под главата си и отвори очи. Не можеше да се ориентира и й прилошаваше.
Вагонът вече не бе наклонен на една страна; само полицата висеше под ъгъл на стената. Газените лампи бяха поставени на напълно хоризонталната маса за хранене и по-голямата част от нещата в стаята бяха върнати по местата предназначени за тях. Това, че бе оставил полицата наклонена, показваше, че Джарет все още имаше чувство за хумор, даже ако това бе за нейна сметка.
Леко движение в края на леглото издаде присъствието му. Вниманието на Рени се премести. Тя отново не можеше да се ориентира и този път много повече по причини, които нямаха нищо общо с наклона на полицата или с хоризонтално разположеното легло. Каза първото нещо, което й дойде на ум:
— Ти се усмихваш.
Джарет осъзна, че това е вярно. Усмивката му стана по широка, докато я наблюдаваше. Той се наклони напред и докосна челото й с опакото на ръката си. Кожата й бе суха температурата й бе еднаква на неговата.
— Човек би останал с впечатлението, че никога не съм го правил.
— Не си — гласът й бе тих и дрезгав, защото бе отвикнала да говори. Едва познаваше, че е нейният. — Поне доколкото си спомням.
Върховете на пръстите му галеха страните й.
— Така ли?
Тя кимна. Усети как пръстите му се отдалечават от лицето й, за кратък миг докосват рамото й и се отдръпват напълно от нея. Тя изпита странното чувство на загуба. Рени осъзна, че гледа ръката му, и се опита да насочи вниманието си към други части на стаята.
— Свършил си много работа — каза тя. — Изправил си вагона.
— Забеляза това, нали?
Опитът му да я подразни я накара да се усмихне.
— Как го направи?
— Ще се учудиш на това, което могат да направят три коня и едно магаре, когато теглят в една посока.
— Магаре?
— Това съм аз.
Тя разглеждаше лицето му. Усмивката му бе изчезнала. Изражението на лицето му бе тържествено, дълбоките му сини очи не трепваха.
— Оправдаваш ли се за нещо?
Той поклати глава:
— Извинявам се за всичко.
Две тънки линии се появиха между веждите на Рени, когато тя се намръщи.
— Мисля, че не разбирам — каза тя.
— Самосъжалението е рак за душата — каза Джарет. — Едва не загубих своята. — Той поглади с пръст двете бръчици между очите й. Усмивката му се върна. — Трябва ли да изброявам всичките си прегрешения, преди да приемеш извинение?
— Не — каза тя. Внезапна прозявка отмести ръката му и тя съжали за това. — Трябва само да ми кажеш дали съм мъртва или сънувам.
Смехът му бе толкова неочакван и толкова непознат за нея, че очите й леко се разшириха, преди да се затворят напълно.
— Сънувам, че съм мъртва — прошепна тя. — Това трябва да се е случило.
Джарет искаше да й възрази, но си спести думите. Тя беше заспала така неочаквано, както се беше събудила.
Глава 10
Смрачаваше се, когато Рени се събуди отново. Този път вагонът бе празен. Тя седна и наметна най-дебелото одеяло на раменете си. Подът на вагона бе студен под босите й крака, но въздухът бе топъл. Тя се приближи до печката, хвърли малко дърва, затопли ръцете си на огъня преди да затвори решетката. Като се изправяше, улови с поглед някакво движение.
Здравите стъкла на фургона бяха замръзнали, така че образът бе неясен. Рени постави дланта си на замръзналото стъкло и стопи леда. Погледна през ясното, влажно очертание на дланта си.
Пръстите на Джарет бяха вкочанени от студ. Той изстискваше водата от мократа нощница на Рени, след което я постла на скалата. Наведе се отново над бързотечащия поток, за да хване една от своите ризи, преди да бъде отнесена от водата. Изплакна я бързо, изстиска я, след това събра купчината замръзнало пране и тръгна към вагона.
Над товара си с пране той видя Рени, която стоеше на платформата на железопътния вагон и поклащаше глава от учудване.
— Влизай вътре — каза й той.
Тя влезе, но само дотолкова, че да държи вратата отворена за него. Той влезе във фургона, изтупа снега от обувките си и остави прането върху масата. Рени затвори вратата и започна да простира дрехите на въжето, което опъна напречно на вагона.
— Трябва да лежиш — каза той. Погледна босите й крака. — Обуй някакви чорапи.
Рени спря заниманието си, за да му отдаде пъргаво чест.
— Много забавно — каза сухо той, но нямаше нищо против дръзката й усмивка. Считаше се за щастлив, че е вдигнал на крака някого толкова бързо, макар това да беше някаква нахалница.