— Да, космонавтът остана на комета без кораб. По-нататъшните събития обаче бяха още по-трагични. От близостта на Слънцето кометата започна да се руши, да се разпада, отломките й хаотично се разлетяха и… сред тях летеше и Одиноков. Този мъжествен човек напразно се бореше с гигантската гравитация на Слънцето. Реактивната му раница беше безпомощна. Нищо не можеше да го спаси, той падаше в меката газообразна нажежена плазма на Слънцето, но и до последните си минути продължаваше да води своя репортаж…
За да добиете представа за характера, за волята на този човек, непременно трябва да прослушате записа. Осъзнавайки неизбежната гибел, той намери мъжество да говори и да обрисува картината на необятния хоризонт от бушуваща плазма. Той вече усещаше фантастичната скорост, с която падаше. И в същото време спокойно разказваше как срещу него връхлита светлината на ослепяващата гигантска клада.
И в последните минути той все повтаряше: „Аз бях прав! В кометата действува вулкан, който създава нейния шлейф, аз бях прав!… Кометата е естествен космически кораб“.
Слънцето вече не пускаше радиовълните от своите гравитационни окови. Гласът му едва се долавяше, а той говореше и говореше: „Хора от Земята, хора от Вселената, аз навлизам… аз опознавам звездното вещество… Аз съм първият човек, създаден и погълнат от Слънцето“.
Събеседниците мълчаха. Слънцето бе паднало зад хоризонта. По скулптурите на космонавтите играеха зайчета от светлините на лампите. Отново приближиха до бюста на Одиноков. Младежът още по-внимателно огледа бронзовата скулптура и сякаш поосвободил се малко от разказаното, замислено промълви:
— Фанатик…
— Не, разкривайки своите тайни, природата иска жертви.