Иля Варшавски
Решавай, пилоте!
Марсианката вървеше, поклащайки леко бедра, вирнала малката си кръгла глава. Огромни, черни, леко присвити очи, матово лице с цвета на слонова кост, златисти устни, разтворени в усмивка, на лявото слепоочие — зелен триъгълник — знакът на кастата Пазители на тайната.
Климов трепна.
Все още не можеше да свикне със загадъчната красота на дъщерите на Марс.
— Извинете, бихте ли ми казали къде трябва да заверя билета си?
Тя говореше напевно на космически жаргон, гълтайки края на думите.
— Наляво, в залата за пътници, гише номер три.
— Благодаря! — Марсианката тръсна сребристите си къдрици и като изгледа през рамо Климов, тръгна към вратата. Наметката от скъпи кожи небрежно се влачеше по пода.
„Авантюристка! — с неочаквана злоба си помисли Климов. — Приключения търси! Стовариха на гърба ни планетата си със залязваща култура. Страшно е, като си помислиш само колко ни струват, а каква полза? Само дето научиха нашите момичета да си боядисват златни устните. Туристка!“
Чувствуваше се отвратително. В гърлото му бе заседнала тежка, горчива буца, усещаше тъпи болки в гърба и всички стави.
„Остава само да се разболея.“
Прегледа разписанието на товарните рейсове и отиде в залата за пътници.
В ъгъла под светещата схема на космическите трасета група млади мъже играеха бойк — игра, която космонавтите донесоха от Марс. При всяко хвърляне на заровете вдигаха врява като на футболен мач.
„Технически експерти, все от един дол дренки“ — помисли си Климов.
Бутна вратата и влезе в бара.
Тук все още нямаше много хора. Двойка американци, явно туристи, ако се съди по екзотичните им костюми с безброй ципове и обувките с дебели подметки, пиеха коктейли и един субект с неопределен вид преглеждаше списанията.
Ружена — в бяла престилка с навити ръкави — чародействуваше с миксера.
— Здравей, Витя! — рече тя, като вадеше тапата на една бутилка с пъстър етикет. — Не изглеждаш добре днес. Искаш ли коняк?
Климов замижа и преглътна слюнката си. Чашка коняк — ето какво ще го съвземе.
— Не бива — каза той, като сядаше на столчето, — нали съм резерва. Дай ми, моля ти се, кафе, но да не е много силно.
— Нещо ново?
— Няма. Какво ново може да има… в моето положение?
Взе подадената му чашка и я постави пред себе си, като разля половината на тезгяха.
Ружена побутна към него захарта.
— Не бива така, мили. Ти си съвсем болен. Време е да зарежеш всичко това. Не бива да се самозалъгваш. Космосът изстисква човека докрай. Познавах хора, които на тридесет и пет години вече за нищо не бяха годни, а ти си на…
— Да, не можеш да ги скриеш.
Американецът вдигна глава и зацъка с език. На вратата стоеше марсианката.
— Бутилка кримски мускат — подхвърли тя, насочвайки се към една масичка до прозореца.
— Аз да вървя — рече Климов, — трябва да се обадя в диспечерската.
— В дванадесет ще ме сменят. Ела да ме вземеш, ще ме изпратиш до в къщи. Може би ще останеш — добави тихо тя — завинаги?
— Ще намина — каза Климов, — ако се освободя.
„Ако се освободя — помисли си той. — Що за глупост! От какво ще се освобождаваш, пилоте втора резерва? И днес ще си свободен, както и вчера, както вече цели три години си свободен. Никой и никога не ще те изпрати където и да било. Търпят те тук само от състрадание, защото знаят, че и без това ще идваш всеки ден, да дебнеш някакъв шанс. Надяваш се да стане чудо, но чудеса има само в приказките.“
На вратата се сблъска с дебел нисък човек в униформа на международния космодрум.
— Как е, Витя?
— Отлично!
— Самочувствието?
— Великолепно.
— А ние тук съвсем закъсахме с товарните превози. Мини в края на смяната, да си побъбрем.
— Ще се отбия — рече Климов, — непременно ще се отбия.
Отиде пак в залата за пътници и седна в дълбокото кресло под високоговорителя. Поредният автобус бе докарал голяма група пътници и залата се бе напълнила с оживена тълпа.
Климов машинално взе от масичката проспекта за туристическите рейсове.
Редовни рейсове до Луната, напълно безопасни полети. Пътниците се обслужват от квалифицирани екскурзоводи-космолози, туристическите лайнери се управляват от най-опитните пилоти.
„Най-опитните — помисли си той. — Всички те са ходели още с къси панталонки, когато съм извършвал първия си рейс до Луната. А сега… Най-опитните! Изглежда, наистина трябва да свърша с тая комедия. Ружена е права. Още сега да отидеш в диспечерската, пилоте, и да кажеш, че от утре… След това ще минеш да вземеш Ружена и край на това мъчително очакване на чудото, край на вечната самота. За какво държеше така на самотата си, пилоте? За делото, на което служиш ли? Там вече няма място за теб. Дошли са нови, много по-опитни, които, когато са били още сополиви палета, са носели на ученическите си куртки възпоменателните значки с твоя портрет. Хайде, реши се, пилоте!“