На служебния изход той небрежно показа пътния си лист на дежурния.
— Летите ли, Климов?
— Летя, втори пилот на нула шестнадесети.
— Втората площадка вляво.
Климов излезе на пистата. Зад железобетонната ограда се извисяваше стоманената грамада на стартовата кула с устремена към висините ракета.
Вдигна глава и погледна мъничката червеникава звездичка на небето.
„Потръгна ти най-после, пилоте!“ — Ръката напипа в джоба копчето и конвулсивно го стисна.
В подножието на кулата висока тънка стюардеса настаняваше пътниците в асансьора.
Климов погледна нагоре и пое към стълбата.
Почти бе стигнал товарното отделение, когато отново почувствува тежката, горчива буца в гърлото си. Облегнат на перилата, погледна надолу и стисна зъби, да преодолее замайването. Само това липсваше. Нима може да се бои от височината?! Вдигна поглед и видът на блещукащите звезди неочаквано му донесе облекчение…
Товарното отделение бе претъпкано с багаж. Провирайки се между многобройните крепители, Климов пълзешком се добра до кърмата. Всичко изглеждаше в ред, можеше да върви в кабината.
— По дяволите! — Измъквайки се през люка, той си удари главата в един от поцинкованите сандъци, закрепени по стените. — Товарът обаче е над нормата!
След полумрака на товарното помещение матовата светлина в салона му се стори непоносимо ярка. Последните пътници се настаняваха в креслата си. Стюардесата разнасяше на малка табличка розовите хапчета със стартова наркоза.
Когато вървеше по пътечката между креслата, той видя марсианката. Тя го изгледа внимателно, изучаващо и насмешливо.
Първият пилот беше вече на мястото си. Климов седна в креслото си и затегна колана. Притчърд въпросително го погледна.
— Всичко е наред, но ми се струва, че товарът превишава допустимата норма за кораби от тази класа.
Притчърд сви рамене.
— Не се тревожете. Имаме разрешение от инспекцията.
На вратата се появи главата на стюардесата.
— Готово! Двадесет и шест пътници.
— О кей!
Притчърд включи микрофона, но размисли и го изключи.
— Вижте какво, Климов. Знам, че сте опитен астролетец. Още в академията съм изучавал вашите полети… Няма защо да се стеснявате от мен… Лекарят ми говори… Може би стартова наркоза…
— Глупости! Чувствувам се отлично.
— Както искате. — Той се наведе към микрофона: — Тук е нула шестнадесети, моля за старт.
— Нула шестнадесети, давам ви старт! — зачу се глас по радиоприемателя. — Пет… четири… три… две… едно… старт!
Стрелката на скалата за ускорението леко помръдна и като се задържа нерешително за миг на едно място, стремително отскочи нагоре.
Климов усети, че Притчърд го гледа, и му отвърна със слаба, измъчена усмивка. После изчака малко, измъкна от маншета на ръкава си таблетката и я сложи с тежката като олово ръка в устата си.
Първият пилот продължаваше да гледа уредите на командното табло. Взимане на допинг при излитане и при кацане бе категорично забранено от устава.
Таблетката подействува моментално. Сега вибрацията и тежестта не изглеждаха така мъчителни.
Притчърд премести малкото лостче на пулта. Стрелката на скалата за претоварването тръгна надолу.
— Тук е нула шестнадесети — каза той в микрофона, — стартът е благополучен, взимам курс към станцията за зареждане.
— Чувам ви, нула шестнадесети — отвърна гласът. — Стартът е благополучен, станцията за зареждане е готова да ви приеме.
Плавно намаляване на скоростта, две огнени струи от бордовите дюзи и корабът увисна в магнитната примка на станцията за зареждане.
„Ловко го направи — помисли си Климов. — Гледай го ти, наистина е много опитен.“
Притчърд разкопча колана си.
— Вижте какво, Климов. Зареждането ще трае около три часа. При излитането вие сте ми абсолютно ненужен. Набиране на втора космическа не е шега работа. Идете да спите. Две таблетки приспивателно. След двадесет часа ще ме смените.
— Да, но…
— Изпълнявайте нареждането! При тази автоматика и аз мога да подремна тук. Ясно ли е?
— Ясно.
От синята светлина на нощните лампи лицата на пътниците изглеждаха мъртвешко бледи. Те лежаха по гръб в спуснатите кресла, сковани от стартовата наркоза.
На първата седалка, свита, спеше стюардесата.
Климов влезе в малката каюта за екипажа, свали си обувките и легна на дивана. На масичката до главата му имаше приспивателни таблетки.
„Изпълнявайте нареждането…“
Той въздъхна и глътна една след друга две таблетки.
„И все пак късметът ти заработи, пилоте“ — усмихна се той, като затягаше спалните колани.
Климов се събуди от някакво странно чувство за тревога. Няколко минути лежа по гръб със затворени очи, докато се съвземе от действието на приспивателното.