Обясних му пътя и влязох в банята да се поосвежа. Спрях, за да направя инвентаризация. Повече от петнадесет години бяха изминали от дните, които прекарахме заедно в юридическия факултет. Косата ми беше по-пепелява отколкото руса, а и последния път, когато видях Марк, бях дългокоса. Очите ми бяха по-пъстри, не така сини като едно време. Безпристрастното огледало студено продължи да ми напомня, че никога вече няма да съм на тридесет и девет, и че съществуват неща като пластични операции. В спомените ми Марк си оставаше едва на двадесет и четири години, както в деня, когато стана обект на страст и зависимост от моя страна, които неизбежно доведоха до унизително отчаяние. След като историята приключи, единственото ми занимание стана работата.
Той все още шофираше бързо и харесваше хубави коли. По-малко от четиридесет и пет минути бяха минали от разговора ни, когато отворих предната врата и го видях да излиза от наетия „Стърлинг“. Марк изглеждаше така, както го помнех — същата спортна фигура и самоуверена походка. Той бързо изкачи стълбите и се усмихна. След леката прегръдка останахме за момент във фоайето, потънали в неловко мълчание. Не можех да се сетя за смислена реплика.
— Пиеш ли все още скоч? — запитах най-после.
— Това не се е променило — отговори той и ме последва в кухнята.
Взех уискито от бара и автоматично забърках питието му точно както бях правила преди толкова време: скоч, лед и малко газирана вода. Очите му ме следяха, докато се движех из кухнята и нагласях питиетата на масата. Той отпи, загледа се в чашата си и започна бавно да подрънква с леда, както правеше винаги, когато е напрегнат. Погледнах продължително към изисканите черти на лицето му, високите скули и ясните сиви очи. Тъмната му коса сребрееше по слепоочията. Насочих вниманието си към леда, който бавно се въртеше в чашата му.
— Предполагам, работиш в някоя фирма в Чикаго, нали?
Марк се облегна на стола, вдигна поглед и каза:
— Занимавам се основно с обжалвания и от време на време с дела. Наскоро се видях случайно с Дайснър. Така открих, че си в Ричмънд.
Дайснър беше главният съдебен лекар в Чикаго. Срещах го по събрания и участвахме заедно в няколко комисии. Никога не ми беше споменавал, че се познава с Марк Джеймс, а откъде знаеше, че аз се познавам с него, беше истинска загадка.
— Допуснах грешка, като му казах, че съм те познавал в университета. Струва ми се, че сега говори за теб понякога само за да ме дразни — обясни Марк, като че ли беше прочел мислите ми.
Това можех да повярвам. Дайснър беше груб като сърдит козел, а и никога не е обичал адвокатите на защитата. Някои от съдебните му битки и представления бяха станали легендарни.
Марк каза:
— Като повечето съдебни патолози, той е на страната на обвинението. Аз защитавам обвиняем в убийство, и ставам лошият. Дайснър ме намира и уж между другото започва да ми говори за последната статия, която си публикувала, или за някой зловещ случай, върху който работиш. Доктор Скарпета. Прочутият шеф Скарпета. — Той се засмя, но очите му останаха сериозни.
— Не ми се вижда справедливо да се каже, че ние сме на страната на обвинението — отговорих. — Изглежда така, защото, ако доказателствата са в полза на обвиняемия, случаят никога не се появява в съда.
— Кей, знам как става — каза Марк с примирителния тон, който добре помнех. — Знам какво виждаш. И ако бях на твое място, също щях да искам копелетата да бъдат опечени.
— Да. Знаеш какво виждам, Марк — започнах аз.
Беше пак същият стар спор. Не можех да повярвам. Марк седеше тук едва от петнадесет минути и започвахме точно оттам, където бяхме приключили. Някои от най-страхотните ни скандали бяха точно на тази тема. Когато Марк и аз се срещнахме в юридическия факултет, аз вече бях завършила медицина. Бях видяла тъмната страна, жестокостта, безсмислените трагедии. Облечените ми в ръкавици ръце бяха докосвали кървавите останки от страдания и смърт. Марк беше чудесният студент от „Айви“-лигата, чиято идея за углавно престъпление беше някой да издере боята на ягуара му. Той щеше да стане адвокат, защото баща му и дядо му са били адвокати. Аз бях католичка, той — протестант. Аз италианка, той — англичанин като принц Чарлс. Аз бях отгледана в бедност, той — в един от най-богатите райони на Бостън. Веднъж бях имала идеята, че нашият брак щеше да е божествен.
— Не си се променила, Кей — каза той. — Освен че сега може би излъчваш определена решимост и твърдост. Обзалагам се, че си сила, с която трябва да се съобразяват в съда.