— Ал Хънт е постъпил в болницата през април следващата година — напомних на психиатъра. — Не са били пациенти по едно и също време.
— Да, струва ми се, че сте права. Не съм го забелязал. Значи можем да го изключим.
Той остави папката на бюрото си. Погледнах предупредително към Марино. Лицето му беше зачервено като на Дядо Коледа и знаех, че ще експлодира всеки момент. Доктор Мастърсън отвори втората папка и продължи:
— Следващият е четиринайсетгодишен, рус, синеок, метър и шейсет, петдесет килограма. Приет през февруари 1979, освободен шест месеца по-късно. Имал халюцинации, склонност към усамотение. Диагностициран като шизофреник от типа на разстроените от пубертетни смущения.
— Имате ли нещо против да ми обясните какво, по дяволите, означава това? — попита Марино.
— Изразява се в непоследователност, ексцентрично държание, изключително силно отчуждаване и други странности в поведението. Например… — Той се зачете в една от страниците. — Случвало му се е да тръгва към автобусната спирка рано сутринта, но не се появявал в училище. При един от тези случаи го намерили да седи под едно дърво и да рисува странни, безсмислени скици в тетрадката си.
— Да бе. А сега е известен художник и живее в Ню Йорк — промърмори Марино саркастично. — Как му е името — Франк, Франклин или поне започва с „Ф“?
— Не. Нищо подобно.
— Е, кой е следващият?
— Следващият е двайсет и две годишен мъж от Делауеър. Червена коса, сиви очи, метър и осемдесет, шейсет килограма. Приет през март 1979, изписан през юни. Диагностициран като страдащ от органически халюцинативен синдром. Допълнителни фактори са били епилепсия и злоупотреба с наркотици. Усложненията са включвали дисфория и опит да се кастрира сам в резултат на халюцинация.
— Какво означава дисфория? — запита Марино.
— Разстроен, неспокоен, депресиран.
— Това преди или след като се е опитал да се превърне в сопрано?
Доктор Мастърсън започваше да показва раздразнение и не можех да го обвиня.
— Следващият — заповяда Марино като фелдфебел.
— Четвъртият е осемнайсетгодишен, черна коса, кафяви очи, метър и седемдесет и пет, седемдесет килограма. Приет през май 1979. Диагноза — шизофрения и параноя. Историята му — Мастърсън прелисти страницата и взе лулата си — включва нефокусиран гняв и тревога, съмнения за пола му, и страх да не го помислят за хомосексуалист. Началото на психозата му е свързано с това, че бил ухажван от един хомосексуалист в мъжка тоалетна…
— Задръжте точно тук! — Ако Марино не го беше спрял, аз щях да го направя. — Трябва да си поговорим за този. Колко време е прекарал във „Валхала“?
Доктор Мастърсън запали лулата си. Без да бърза, погледна документите и отговори:
— Десет седмици.
— По времето, когато и Ал Хънт е бил тук?
— Точно така.
— Значи го ухажвали в тоалетната и му отнели девствеността. После какво? Каква психоза? — попита Марино.
Мастърсън прелистваше страниците. Нагласи очилата си и отговори:
— Ужасни халюцинации. Вярвал, че Господ му заповядва да прави разни неща.
— Какви неща? — Марино се наведе напред.
— Тук няма нищо определено. Не е записано нищо, с изключение на това, че говорел по много странен начин.
— И е бил шизофреник параноик?
— Да.
— Искате ли да обясните това? Например — какви са другите симптоми?
— Най-общо казано — отговори психиатърът, — има определени черти, които включват твърде реалистични халюцинации и илюзии. Може да изпитват въображаема ревност, силно напрежение при междуличностни взаимодействия, раздразнителност и в някои случаи — желание за насилие.
— Откъде беше той? — попитах.
— Мериленд.
— По дяволите — измърмори Марино. — И с двамата си родители ли е живял?
— Живял е само с баща си.
— Сигурен ли сте, че е бил параноик, а не недиференциран? — попитах.
Разликата беше важна. Шизофрениците от недиференцирания тип често имат доста неорганизирано поведение. Като цяло не притежават необходимото, за да подготвят престъпление и успешно да избягат от арестуването. Човекът, когото търсехме, беше достатъчно организиран, за да планира и осъществи престъпленията си, а и да избяга от полицията.