Бяхме напреднали доста, но в същото време бяхме адски далеч от приключването на случая. Беше влудяващо.
— Влакънцата подхождат за автомивка — промълвих безсилно. — Хънт е работил в автомивката, използвана от Берил, и е познавал убиеца. Разбираш ли какво ти казвам, Марино? Хънт е знаел за убийството на майката на Франки, защото е много вероятно те да са се виждали и след напускането на „Валхала“. Франки може да е работил в автомивката на Ал. Възможно е дори Франки да се е спрял на Берил, когато тя е закарала колата си за почистване.
— Там има трийсет и шест работници, док. Всички, освен единайсет са черни, а от тези единайсет — шест са жени. Колко остават? Пет? Трима са под двайсет години, което означава, че са били осем-деветгодишни, когато Франки е бил във „Валхала“. Значи това не става. Другите трима не подхождат по различни причини.
— Какви причини? — попитах.
— Ами били са назначени през последните един-два месеца. Не са работили там, когато Берил е посещавала автомивката. А и физическите им данни не са подходящи. Единият е червенокос, а другият е дребосъче, горе-долу с твоя ръст.
— Много ти благодаря.
— Ще продължа проверката — каза той и отмести погледа си от Сами, който ни наблюдаваше внимателно. — А ти?
— Какво за мен?
— Хората от офиса ти знаят ли, че все още работиш там? — запита той.
Марино стоеше и ме гледаше с особен поглед.
— Всичко е под контрол — отговорих.
— Не съм толкова сигурен, док.
— Аз пък съм.
— Мисля си — Марино не пожела да изостави темата, — че не се справяш чак толкова добре.
— Ще стоя далеч от офиса още един-два дни — обясних категорично. — Трябва да открия ръкописа на Берил. Етридж ме тормози заради него. А и трябва да видим какво има в този ръкопис. Може да открием връзката, за която говориш.
— Добре, но не забравяй съветите ми — не се предаде той и се отдръпна от масата.
— Съвсем внимателна съм — уверих го.
— И не ти се е обаждал, а?
— Точно така — отговорих. — Никакви обаждания. Няма и следа от него. Нищо.
— Е, нека ти напомня, че и на Берил не се е обаждал всеки ден.
Нямах никаква нужда от напомнянето. Не ми се щеше Марино отново да се разгорещи.
— Ако ми се обади, просто ще му кажа: „Здрасти, Франки. К’во става?“.
— Хей, това не е шега. — Марино спря в антрето и се обърна към мен. — Шегуваше се, нали?
— Естествено — усмихнах се и го потупах по гърба.
— Наистина, док. Не прави нищо такова. Ако чуеш гласа му от телефонния секретар, хич и не вдигай шибания телефон…
Марино замръзна, когато отворих вратата, очите му се разшириха от ужас.
— Мили боже… — Той излезе на терасата и автоматично се хвана за пистолета, като се въртеше наоколо като смахнат.
Бях прекалено зашеметена, за да проговоря. Стоях и безмълвно гледах покрай него. Зимният въздух беше оживял от пращенето и ръмженето на пожара.
Колата на Марино беше обхваната от танцуващи пламъци, които се издигаха към непълната луна. Сграбчих ръкава на лейтенанта и го дръпнах в къщата точно в момента, когато се чу воят на полицейска сирена и резервоарът експлодира. Прозорците на всекидневната се осветиха, когато едно огнено кълбо се изстреля към небето, а после падна върху дряна в края на двора ми.
— О, господи — извиках, когато спря токът.
Огромната сянка на Марино се движеше по мокета, прилична на разярен бик, който ще напада. Той нервно натисна копчето на радиостанцията си и изруга:
— Шибаното копеле! Проклетото шибано копеле!
Изпратих Марино скоро след като изпепелената развалина, останала от любимата му кола, беше откарана от пътната помощ. Той настояваше да остане у дома за през нощта. Аз се възпротивих и казах, че няколкото патрулни коли, обградили къщата, са достатъчни. После реши, че се налага да отида на хотел, а аз отказах да се подчиня. Той трябваше да се разправя с неговата си развалина, а аз — с моята. Тротоарът пред къщи и дворът ми представляваха черно блато, първият етаж миришеше ужасно на пушек. Пощенската ми кутия приличаше на изгоряла кибритена клечка и бях загубила около дузина чемшири и още толкова дървета. А и колкото и да оценявах загрижеността на Марино, имах нужда от самота.