Отдавна беше минало полунощ. Събличах се на светлината на свещите, когато телефонът иззвъня. Гласът на Франки изпълни стаята ми подобно на газ, който тровеше въздуха и нарушаваше привилегированото ми убежище.
Седнах на края на леглото и тъпо се вторачих в телефонния секретар. В гърлото ми се надигаше жлъч, а сърцето ми биеше лудо, като че ли искаше да изскочи от гръдния кош.
— … Иска ми се да бях останал да погледам. Беше ли вв-впе-впе-чатляващо, Кей? Страхотно беше, нали? Не обичам да посрещаш други мм-мъже в къщата си. Сега вече го знаеш. Знаеш го.
Съобщението свърши и лампичката на секретаря замига. Затворих очи и си поех дъх дълбоко, за да успокоя сърцето си. Сенките от пламъчетата на свещите безмълвно се движеха по стените. Как можеше да ми се случи такова нещо?
Знаех какво трябва да направя. Същото, което беше направила Берил Мадисън. Чудех се дали изпитвам същия ужас, който тя е почувствала, напускайки автомивката, след като е видяла издълбаното във вратата сърце. Ръцете ми трепереха силно, докато отварях чекмеджето на нощното шкафче и вадех телефонния указател. Уредих резервацията и се обадих на Бентън Уесли.
— Не те съветвам да го правиш, Кей — каза той, като се събуди за секунда. — Не. При никакви обстоятелства. Слушай ме, Кей…
— Нямам избор, Бентън. Просто исках някой да знае. Можеш да уведомиш Марино, ако искаш. Но не се меси. Моля те. Ръкописът…
— Кей…
— Трябва да го намеря. Мисля, че е точно там.
— Кей! Не действаш разумно!
— Виж сега. — Тонът ми се повиши. — Какво очакваш да направя? Да седя тук и да чакам онова копеле да реши да разбие вратата ми или да взриви колата ми? Ако остана тук, загивам, Бентън. Още ли не си го разбрал?
— Имаш алармена система. Имаш пистолет. Той не може да сложи взрив в колата ти, ако ти си вътре. Марино ми се обади. Разказа ми какво е станало. Полицаите са сигурни, че някой е напоил парцал с бензин и го е пъхнал в резервоара. Открили са следи от разбиване. Отворил е насила…
— Господи, Бентън. Ти дори не ме слушаш.
— Ти ме изслушай. Моля те, Кей. Ще ти осигуря охрана, ще настаня някой да живее при теб. Някоя от нашите жени агенти…
— Лека нощ, Бентън.
— Кей!
Затворих и не отговорих, когато той веднага позвъни вкъщи. Слушах протестите му, идващи от телефонния секретар. Сърцето ми тупкаше силно, докато спомените минаваха забавено пред очите ми — обхванатата от пламъци кола на Марино, силните водни струи от пожарникарските маркучи, които сякаш разлюляваха улицата. Когато открих малкото обгорено трупче пред къщата си, нещо в мен се пречупи. Резервоарът на Марино сигурно е избухнал в момента, когато Сами жизнерадостно е прескачал жиците. Уплашен, той се е опитал да се залови за нещо. За част от секундата лапичките му са направили контакт със заземения трансформатор и главната линия. Двайсет хиляди волта са ударили дребничкото телце и са го превърнали във въглен.
Прибрах малкото трупче в една кутия от обувки и го погребах в градината. Не можех да понеса мисълта, че на сутринта ще видя изгорялата катеричка.
Все още нямаше ток, когато привърших с опаковането на багажа си. Слязох долу. Пуших и пих бренди, докато спрях да треперя. Рюгерът ми лежеше на бара и проблясваше в светлината на фенера. Не си легнах. Не погледнах към съсипания си двор, когато заключих вратата отвън. Куфарът се удряше в крака ми и мръсна вода пръскаше глезените ми, докато тичах към колата. Подкарах по тихата улица, като се взирах внимателно. Не видях нито една полицейска кола. Стигнах на летището малко преди пет сутринта и се отправих към дамската тоалетна. Извадих пистолета си от чантата и го прибрах в куфара.
Глава 15.
Слязох от самолета и минах по мостчето за пътници. Беше обед и се намирах в просторното слънчево фоайе на международното летище в Маями.
Спрях, за да си купя „Маями хералд“ и чаша кафе. Седнах на малка масичка в един ъгъл, закрита от погледите с палма, свалих зимното си сако и навих ръкавите на блузата си. Бях вир-вода, по гърба ми се стичаха струи пот. Очите ми горяха от недоспиване и ме болеше глава. Отворих вестника, но съдържанието му ни най-малко не успя да подобри настроението ми. В долния ляв ъгъл на първа страница имаше впечатляваща снимка на пожарникари, опитващи се да угасят пламъците, обхванали колата на Марино. Драматичната картина на облаците дим, овъглените дървета в края на двора ми и широките водни струи беше придружена от следната забележка: