Администраторът върна кредитната ми карта и любезно ми показа къде се намират асансьорите. Изморено се отправих към стаята си на петия етаж. Свалих изпотените си дрехи и останах само по бельо. Нямах сили дори да взема един душ. Завлякох се до леглото и спах в продължение на четиринадесет часа.
Следващият ден беше прекрасен като предишния. Издокарах се като останалите туристи, с изключение на това, че носех заредения рюгер в ръчната си чанта. Задачата, която сама си възложих, беше да претърся острова с неговите трийсет хиляди обитатели и да открия двама мъже, които познавах само като П. Дж. и Уолт. От писмата, написани от Берил в края на август, знаех, че са били нейни приятели и са живели в пансиона, където тя е била отседнала. Нямах ни най-малка представа за адреса и името на пансиона. Отправих гореща молба към Бога да намеря някой в „При Луи“, който да ми даде желаните сведения.
Вървях из улиците, загледана в картата, която купих от хотелския магазин за сувенири. Тръгнах по „Дювал“, покрай спретнато подредените магазини и ресторанти, с тераси, чиито инкрустирани перила напомняха на френския квартал в Ню Орлеан. Зяпах изложените по тротоарите произведения на изкуството, бутиците, които продаваха екзотични растения, коприни и бонбони „Перуджина“. Спрях и изчаках на кръстовището, като гледах преминаването на яркожълтите вагони на туристическото влакче. Започвах да разбирам защо Берил не е искала да напусне Кий Уест. С всяка измината стъпка заплашителното присъствие на Франки избледняваше. Докато стигна до южния край на града, то вече ми изглеждаше отдалечено като суровия зимен климат в Ричмънд.
„При Луи“ беше бяла дървена къща, превърната в ресторант. Намираше се на ъгъла на „Върнън“ и „Уодъл“. По излъсканите дъски на пода нямаше нито едно петънце, масите, покрити с розови ленени покривки, бяха елегантно подредени и украсени с прекрасни цветя. Последвах келнера през ресторанта, разхлаждан от климатична инсталация, и се настаних на терасата. Зашеметих се от преливащите се нюанси на синьо, там където небето и водата се сливаха, от палмите и висящите кошници с разцъфтели цветя, които се полюляваха от свежия морски вятър. Атлантическият океан се намираше почти в краката ми. Пъстри яхти бяха закотвени до близкия кей.
Поръчах си ром и тоник и се замислих за писмата на Берил. Чудех се дали седя точно там, където е била тя, докато е пишела.
Повечето от масите бяха заети. Чувствах се отделена от тълпата, тъй като моята маса се намираше в ъгъла на терасата, до перилата. От лявата ми страна имаше четири стъпала, които водеха към широка тераса, където малка група млади мъже и жени по бански седяха в шезлонгите до бара. Наблюдавах едно жилаво момче с жълт бански, явно латиноамериканец, как хвърли фаса си във водата, стана и се протегна апатично. После се запъти да купи още няколко бири от брадатия барман, който се движеше наоколо с досадата на човек, който вече не е млад и комуто работата е дошла до гуша.
Дълго след като привърших салатата си и задушените миди, компанията младежи се смъкна най-после по стълбите и шумно се хвърли във водата. Заплуваха към закотвените яхти. Платих сметката си и приближих към бармана. Той седеше отпуснат в един шезлонг и четеше някакъв роман.
— Какво да бъде? — дрезгаво запита той, докато се надигаше без ентусиазъм и пъхаше книгата под бара.
— Исках да попитам дали продавате цигари — казах. — Вътре не видях машина.
— Само това е — посочи той към няколкото кутии зад себе си.
Избрах си една от тях. Той ми поиска абсурдната сума от два долара и не изглеждаше особено благодарен, когато му оставих петдесет цента бакшиш. Очите му светеха с враждебен зелен блясък, лицето му беше кафяво от многото време, прекарано на слънце, тъмната брада — прошарена с посивели косми. Изглеждаше нелюбезен и закоравял. Подозирах, че от доста време живее в Кий Уест.