— Имате ли нещо против да ви задам един въпрос? — попитах.
— Без значение е, защото току-що го направихте, мадам — отговори.
Усмихнах се.
— Прав сте. Направих го. А сега ще ви задам и още един. Отдавна ли работите тук?
— Към пет години.
Той взе една хавлиена кърпа и започна да лъска бара.
— Тогава сигурно познавате една млада жена, наричан Строу — казах аз, като си припомних от писмата на Берил, че тук не е използвала истинското си име.
— Строу? — повтори той намръщено и продължи да бърше бара.
— Прякор. Руса, слаба, много красива. Миналото лято е идвала тук всеки следобед. Седяла е на една от масите и е пишела.
Той спря да лъска и фокусира суровия си поглед върху мен.
— Вас какво ви интересува това? Приятелка ли ви е?
— Моя пациентка — казах единственото нещо, което не беше напълно лъжа, а и не отговаряше съвсем на истината.
— А? — Дебелите вежди се повдигнаха в учудване. — Пациентка? Какво? Вие сте нейният лекар?
— Точно така.
— Ами вече не можете много да й помогнете, док. Съжалявам, че трябва да ви съобщя такова нещо.
Той се отпусна на стола си и зачака.
— Това ми е известно — казах. — Знам, че е мъртва.
— Да. Получих ужасен шок, когато научих за това. Ченгетата нахлуха тук преди няколко седмици с гумените си палки и инструменти за измъчване. Ще ви кажа какво им отговориха моите приятелчета — тук никой не знае абсолютно нищо за случилото се със Строу. Тя беше доста тиха, наистина фина дама. Седеше точно чук. — Той посочи една празна маса близо до мен. — Седеше си тук и си гледаше работата.
— Някой от вас не се ли сближи с нея?
— Естествено. — Сви рамене той. — Пиехме по някое и друго питие заедно. Тя пиеше основно ром с лимон. Но не бих казал, че някой тук я е познавал „лично“. Имам предвид, дори не съм сигурен дали някой знаеше откъде е, освен че беше някъде от снежните земи.
— Ричмънд, Вирджиния — казах.
— Знаете ли — продължи той, — много хора идват тук и си отиват. Кий Уест е място, където живееш и оставяш и другите да живеят. Има и доста гладуващи художници. Строу не беше много различна от повечето хора, които познавам. Само дето повечето ми познати не ги убиват. По дяволите! — Той почеса брадата си и бавно поклати глава. — Направо ми е трудно да си го представя. Не ми се побира в акъла.
— Има доста въпроси, останали без отговор — казах и запалих цигара.
— Да. Например — защо пушите? Мислех, че лекарите не вършат такива неща.
— Знам, че е противен и нездравословен навик. Но засега смятам, че е по-добре да ми приготвите един ром с тоник, защото обичам и да пийвам. „Барбанкорт“ с няколко капки лимон.
— Четири или осемгодишен, по кой си падате? — предизвика ме той.
— Двайсет и пет, ако ви се намира такъв.
— Не. Такъв разкош се намира по другите острови. Толкова е великолепен, че ти иде да се разхлипаш, докато пиеш.
— Тогава най-доброто, което имате.
Той посочи с пръст към познатата златиста бутилка с пет звезди зад гърба си. „Барбанкорт“, отлежавал петнайсет години в дървени бурета. Същият като този, който бяхме намерили в кухненския шкаф на Берил.
— Това е чудесно — казах.
Барманът изведнъж се ухили, надигна се от стола и енергично се залови за работа. Ръцете му се движеха с ловкостта на жонгльор, като отваряха бутилки, отмерваха златистото хаитянско питие без помощта на мерилна чаша и добавяха искрящата струя тоник към него. Накрая сръчно отрязаха перфектно резенче от лимона, който изглеждаше току-що откъснат от дървото, изстискаха го в питието и прекараха кората по ръба на чашата. Барманът изтри ръце в хавлията, подпъхна я под колана на избелелите си джинси, плъзна хартиена салфетка на бара и ми представи произведението си. Без съмнение това беше най-великолепният ром с тоник, който съм вкусвала, и не можех да не му го съобщя.
— Това е от мен — каза той и отблъсна десетдоларовата банкнота, която му подадох. — Всеки доктор, който пуши и цени хубавия ром, е дълбоко уважаван от мен.
С тези прочувствени думи той бръкна под бара и извади собствения си пакет цигари.
— Ще ви кажа нещо — започна той, размахвайки кибритената клечка. — До болка ми е писнало да слушам самоуверените дивотии за вредата от пушенето и разни други такива. Знаете какво имам предвид — карат те да се чувстваш като престъпник. Аз казвам: „Живей и остави и другите да живеят“. Това е девизът ми.