— Да. Прекалено добре знам какво имате предвид — отговорих, докато жадно поемахме дима.
— Винаги си намират за какво да те съдят — какво ядеш, какво пиеш, с кого се срещаш.
— Хората наистина могат да бъдат ужасно нелюбезни и мнителни — казах.
— Амин.
Той се облегна назад в сянката на навеса. Усещах как слънцето напича главата ми.
— Е, добре. Значи вие сте докторът на Строу. Какво се опитвате да откриете, ако мога да запитам?
— Има известни обстоятелства около смъртта й и преди нея, които са доста неясни. Надявам се, че приятелите й биха могли да ми изяснят някои положения…
— Почакайте една минута — прекъсна ме той, надигайки се от стола си. — Като казахте доктор, какъв доктор точно имахте предвид?
— Преглеждах я…
— Кога?
— След смъртта й.
— Мили боже! Искате да кажете, че сте гробар? — с недоверие запита той.
— Аз съм съдебен патолог.
— Съдебен лекар?
— Да.
— Айде стига бе! Проклет да съм! — Той ме огледа от горе до долу. — Никога не бих могъл да позная това.
Не знаех дали това беше комплимент или не.
— Винаги ли изпращат — как го казахте — съдебен лекар, като вас, да издирва информация?
— Никой не ме е изпратил. Дойдох по свое желание.
— Защо? — Тъмните очи отново ме загледаха подозрително. — Доста път сте изминали.
— Интересува ме какво е станало с нея. Много ме интересува.
— Значи казвате, че не са ви изпратили ченгетата?
— Ченгетата нямат власт да ме изпратят където и да било.
— Жестоко — захили се той. — Това ми харесва.
Отпих от питието си.
— Сбирщина кретени. Всичките се мислят за Рамбо. — Той гневно смачка фаса си. — Дойдоха тук с гумени ръкавици на ръцете. Господи. Как смятате, че е изглеждало това на клиентите ни? Отидоха да видят Брент — беше един от келнерите ни. Той умира, човече, а какво направиха те? Проклетите задници сложиха хирургически маски, стояха на десет метра от леглото му, като че ли той е „Тифозната Мери“, и му задаваха тъпи въпроси. Кълна се в Бога, че дори да знаех нещо относно случилото се с Берил, нямаше да им съобщя абсолютно нищичко.
Споменаването на името ме накара да подскоча. Очите ни се срещнаха и видях, че той осъзна значението на току-що казаното.
— Берил? — попитах.
Той мълчаливо се отпусна на стола. Притиснах го.
— Знаели сте, че името й е Берил?
— Както вече ви казах — ченгетата идваха тук и говорихме за нея.
Барманът неловко запали цигара, като избягваше погледа ми. Моят нещастен нов приятел не беше добър лъжец.
— Говориха ли с вас?
— Не. Покрих се, когато видях какво става.
— Защо?
— Казах ви. Не обичам ченгета. Имам една „Баракуда“, пълна развалина — имам я още от дете. По някаква причина вечно ме спират и ме тормозят. Все ме глобяват за това или онова. Правят се на големи тежкари с големите си пищови и очила „Рей Бан“. Сигурно си мислят, че са телевизионни звезди или нещо такова.
— Знаели сте името й, докато е живяла тук — казах кротко. — Знаели сте, че името й е било Берил Мадисън много преди да се появят ченгетата.
— Е, и какво от това? Какво толкова е станало?
— Тя е била доста тайнствена в това отношение — отговорих емоционално. — Не е искала хората тук да знаят коя е. Не им го е съобщила. Плащала е всичко в брой, за да не се налага да използва кредитни карти, чекове или друго, което би могло да я идентифицира. Била е ужасно изплашена, бягала е, не е искала да умре.
Той ме гледаше с широко отворени очи.
— Моля ви, кажете ми какво знаете. Моля ви. Имам чувството, че сте били неин приятел.
Барманът стана, без да проговори, и излезе иззад бара. Застана с гръб към мен и започна да събира празните бутилки и другите боклуци, разпилени по терасата от компанията младежи.
Пиех питието си мълчаливо и гледах водата. В далечината загорял младеж оправяше тъмносиньо платно и се готвеше да отплава в океана. Палмовите листа, разлюлени от вятъра, шепнеха в тишината. Черен лабрадор весело тичаше по брега.
— Зулу — промърморих аз, вторачена в кучето.
Барманът спря работата си и погледна към мен.
— Какво казахте?
— Зулу — повторих. — Берил споменава Зулу и котките ви в едно от писмата си. Казва, че животните ви се хранят по-добре от някои хора.