— Какви писма?
— По време на престоя си тук е написала няколко писма. Открихме ги в спалнята й след убийството. Казва, че хората тук са станали като нейно семейство. Мислела е острова за едно от най-прекрасните места в света. Иска ми се никога да не беше се връщала в Ричмънд. Иска ми се да беше останала да живее тук.
Постепенно замиращият ми глас звучеше като че ли идва от някой друг. Погледът ми се замъгли. Безсънието, насъбраният стрес и ромът ме надвиваха. Струваше ми се, че слънцето е изсушило малкото кръв в мозъка ми.
Барманът се завърна най-после на мястото си и проговори развълнувано:
— Не знам какво да ви кажа. Но, да — бях приятел на Берил.
Обърнах се към него и отговорих:
— Благодаря. Иска ми се да мисля, че и аз съм била нейна приятелка. Дори, че все още съм.
Той ме погледна озадачено. Забелязах, че лицето му се е смекчило.
— Човек никога не може да е сигурен кой е редовен и кой — не — отбеляза той. — Напоследък е доста трудно да се разбере.
Поради умората схванах намека му доста бавно.
— Идвали ли са хора да разпитват за Берил, които не са били редовни? Други, освен ченгетата? Друг, освен мен?
Барманът си наля една кола.
— Идвали ли са? Кой? — повторих внезапно разтревожена.
— Не му знам името. — Той отпи голяма глътка. — Един красавец. Млад, вероятно около двайсетгодишен. Мургав. Скъпи дрехи. Дизайнерски. Изглеждаше като току-що излязъл от някой филм. Струва ми се, че беше тук преди две седмици. Каза, че бил частен детектив или някаква подобна дивотия.
Синът на сенатора Партин.
— Искаше да знае къде е живяла Берил по време на престоя си тук.
— Казахте ли му?
— Глупости, въобще и не говорих с него.
— Дали някой не му е казал? — настоях.
— Не е твърде вероятно.
— Защо да не е вероятно, а и няма ли да ми кажете името си все пак?
— Невероятно е, защото никой, освен мен и едно приятелче не знаеше. Аз ще ви кажа името си, ако вие ми кажете вашето.
— Кей Скарпета.
— Приятно ми е да се запознаем. Името ми е Питър. Питър Джоунс. Приятелите ми ме наричат П. Дж.
П. Дж. живееше на две преки от „При Луи“, в малка къща, напълно скрита от тропическата джунгла. Растителността беше толкова гъста, че не съм сигурна дали щях да забележа дървената къща с олющена боя, ако баракудата не беше паркирана отпред. Един бегъл поглед към колата ми обясни защо ченгетата вечно тормозят собственика й. Тя представляваше покрита с графити развалина на огромни колела, с брони, решетки, високо повдигната задница и домашно изрисувана с невероятни форми в психеделичните цветове на шейсетте години.
— Това е моето бебче — каза П, Дж. и нежно поглади капака.
— Страхотна работа — съгласих се.
— Имам я от шестнайсетгодишен.
— Трябва да я запазиш завинаги — казах искрено, докато се провирах под клоните и го следвах под хладните, мрачни сенки.
— Не е нещо особено — извини се той, отключвайки вратата. — Горе, където живееше Берил, има само една стая и клозет. В някой от следващите дни отново ще я дам под маем. Може би. Прекалено придирчив съм към наемателите си.
Всекидневната беше натъпкана с вехтошарски мебели — канапе и кресло в отвратителни нюанси на розово и зелено, няколко грозни лампи, облепени с миди и корали, и масичка за кафе, изработена от нещо, което в миналия си живот сигурно е било дъбова врата. Наоколо бяха разхвърляни боядисани кокосови орехи, морски звезди, вестници, обувки и кутии от бира. Влажният въздух миришеше на застояло и разруха.
— Как е научила Берил, че давате стаи под наем? — попитах, когато седнах на канапето.
— В „При Луи“ — отговори той и запали няколко лампи. — Първата нощ беше отседнала в „Оушън кий“ — хубаво малко хотелче на „Дювал“. Предполагам, бързо беше разбрала, че ще й излезе прекалено скъпо, ако остане да живее там. — П. Дж. седна в креслото. — В онзи ден тя дойде в „При Луи“ може би за трети път. Поръчваше си салата и си седеше, загледана във водата. Тогава още не работеше върху книгата си. Просто седеше. Направо изглеждаше странно — оставаше в кръчмата с часове през по-голямата част от следобеда. Най-накрая, както казах, при третото й идване в „При Луи“, тя приближи до бара и се облегна на него, като продължаваше да гледа към водата. Почувствах съжаление към нея.
— Защо? — попитах.
Той сви рамене.
— Стори ми се, че прилича на загубено дете. Отчаяно или нещо подобно. Беше очевидно. Заговорих я. Не беше от хората, с които лесно се сближаваш.