— Не е било лесно да я опознаеш — съгласих се.
— Беше кошмарно трудно да се води приятелски разговор с нея. Задавах й елементарни въпроси като: „За първи път ли идвате тук?“, „Откъде сте?“ и разни други такива. Понякога дори не ми отговаряше. Като че ли не стоях там. Странна работа. Нещо ми подсказа, че не трябва да се отказвам от разговора. Попитах я какво обича да пие. Започнахме да си говорим за питиета. Това малко я поотпусна, събуди интереса й. След това й забърках няколко от любимите ми питиета. Първо ром „Корона“ с капка лимон. Тя адски си падна по него. После един „Барбанкорт“, какъвто направих за теб. Това беше нещо по-специално.
— Не се съмнявам, че това я е поотпуснало — отбелязах.
П. Дж. се усмихна.
— Да, предположението ти е съвсем правилно. Забърках го доста силно. Започнахме да си приказваме за разни други неща и малко след това тя ме попита дали знам някое добро място под наем. Тогава й казах, че имам една стая, и я поканих да се отбие да я види, ако иска. Беше неделя, а тогава винаги приключвам работа по-рано.
— И тя дойде? — попитах.
— Това наистина ме изненада. Мислех си, че няма да го направи. Но тя дойде. Намерила мястото без проблеми. По това време и Уолт си беше вкъщи. Той имаше навика да седи на площада до тъмно и да се опитва да продаде творенията си. Току-що се беше върнал у дома. Седнахме си тримата и се заприказвахме. След това решихме да се помотаем из града и се озовахме в „Тромавия Джо“. Писателката в нея се събуди, направо откачи, заговори за Хемингуей, без да може да се спре. Наистина мога да кажа, че тя беше доста интелигентна дама.
— Уолт е продавал сребърни бижута — казах. — На площад „Малъри“.
— Откъде знаеш? — попита изненадано П. Дж.
— Написаните от Берил писма — напомних му.
Той тъжно замълча за момент.
— Тя споменава и „Тромавия Джо“. Останах с впечатление, че много е харесвала теб и Уолт.
— Да, ние тримата добре се разбирахме.
П. Дж. вдигна едно списание от пода и го хвърли на масата.
— Вие двамата сте били единствените й приятели.
— Берил беше чудесна — унило ме погледна той. — Наистина чудесна. Никога преди не бях срещал, а и вероятно никога вече няма да срещна човек като нея. Стига да успееше да преминеш зад стената, която беше издигнала около себе си, можеше да видиш колко свестен човек е. Ужасно умна — повтори той, облегна главата си на креслото и се загледа в олющената боя на тавана. — Обичах да я слушам как говори. Тя казваше интересни неща просто ей така. — Той щракна с пръсти. — Аз не бих могъл да го направя, ако ще и десет години да обмислям думите си. Сестра ми прилича на нея. Тя е учителка в Денвър. По английски. А аз никога не съм можел да се изразявам добре. Преди да стана барман, работех физическа работа. Строител, зидар, дърводелец. Занимавах се известно време и с грънчарство, но щях да умра от глад. Дойдох тук заради Уолт. Запознах се с него в Мисисипи. На една автогара, ако можеш да повярваш на това. Заговорихме се, пътувахме заедно до Луизиана. След месец-два дойдохме тук. Странно, нали? — П. Дж. отново ме погледна. — Имам предвид — беше почти преди десет години. И всичко, което ми остана сега, е тази дупка.
— Животът ти съвсем не е свършил, П. Дж. — казах нежно.
— Да бе. — Лицето му се повдигна нагоре и очите му се затвориха.
— Къде е Уолт сега?
— Лодърдейл. Поне живееше там, когато се чухме за последен път.
— Ужасно съжалявам — казах.
— Случват се и такива неща. Какво друго мога да кажа?
Замълчахме за момент. Реших, че е време да рискувам.
— Берил е пишела книга, докато е живяла тук.
— Правилно си разбрала. В часовете, когато не се размотаваше с нас, пишеше проклетата книга.
— Изчезнала е — казах.
Той не отговори.
— Така нареченият частен детектив, за когото ми спомена, а и много други хора се интересуват от нея. Вече го знаеш. Поне така мисля.
П. Дж. продължи да седи мълчаливо, със затворени очи.
— Нямаш основание да ми се довериш, П. Дж, но надявам се поне ще ме изслушаш — продължих тихо. — Трябва да намеря този ръкопис, върху който Берил е работила тук. Вярвам, че не го е взела със себе си, когато е напуснала Кий Уест. Можеш ли да ми помогнеш?
П. Дж. отвори очи и ме погледна внимателно.
— Доктор Скарпета, макар и да изпитвам истинско уважение към теб, дори и да знам — защо трябва да ти кажа? Защо да наруша обещанието си?