— Ти обещал ли си на Берил да не казваш никога къде е книгата?
— Няма значение. Аз първи ти зададох въпрос.
Поех си дъх дълбоко, погледнах овехтелия, мръсен килим и се наведох към него.
— Не знам нито една основателна причина да нарушиш обещанието си към приятел, П. Дж. — казах.
— Глупости. Нямаше да ме питаш, ако не знаеше поне една причина.
— Берил разказа ли ти за него? — попитах.
— Имаш предвид изрода, който я е тормозил?
— Да.
— Да, знаех историята. — Той се надигна изведнъж. — Не знам ти как си, но аз съм готов за една бира.
— С удоволствие. — Вярвах, че трябва да уважа гостоприемството му, макар да знаех и че не бива да пия повече — все още бях замаяна от рома.
П. Дж. се върна от кухнята и ми подаде бутилка ледена бира. В дългото тясно гърло плуваше парченце лимон. Вкусът беше превъзходен.
Той седна и отново заговори:
— Строу, искам да кажа Берил, беше ужасно изплашена. Честно казано, не бях много учуден, когато научих какво е станало. Имам предвид — втрещих се, но не бях истински изненадан. Казах й да остане тук. Казах й да не мисли за наема и да си живее спокойно. Уолт и аз… ами… знам, че е странно, но… тя ни беше станала като сестра. А онзи идиот съсипа и моя живот.
— Моля? — учудих се на внезапния му гняв.
— Тогава Уолт ме напусна. След като научихме за Берил. Не знам. Той се промени. Уолт. Не казвам, че случилото се с нея беше единствената причина. Ние си имахме известни проблеми. Но това ужасно му повлия. Отчужди се от мен. Не искаше да говори. И една сутрин си тръгна. Просто си тръгна.
— Кога беше това? Преди няколко седмици, когато полицаите дойдоха в „При Луи“ и научихте какво е станало?
Той кимна.
— Тази история унищожава и моя живот — казах. — Скапва ме.
— Какво искаш да кажеш? Как, по дяволите, те скапва, освен че ти причинява проблеми в работата?
— Изживявам кошмара на Берил — едва успях да го кажа.
Той ме погледна напрегнато и отпи от бирата си.
— Точно сега аз също бягам. По същата причина като Берил.
— Човече, взимаш ми акъла — поклати глава П. Дж. — За какво говориш?
— Видя ли снимката на първа страница в сутрешния „Хералд“? Снимка на една полицейска кола, горяща в Ричмънд?
— Да — отговори той озадачено. — Струва ми се, че си спомням.
— Това е моята къща, П. Дж. Детективът беше във всекидневната ми и си говорехме, когато колата беше подпалена. И това не е първото събитие. Разбираш ли, той преследва и мен.
— Защо, за бога? — запита той, макар да бях сигурна, че знае.
— Човекът, който е убил Берил — затруднено започнах, — уби и наставника на Берил, Кери Харпър. Предполагам, чувал си тя да го споменава.
— Много пъти. Мамка му. Направо не ми се вярва.
— Моля те, помогни ми, П. Дж.
— Не знам как.
Той толкова се развълнува, че стана от креслото и се заразхожда из стаята.
— Защо този изрод преследва и теб?
— Той страда от ненормална ревност. Обзет е от мания. Параноик шизофреник. Мрази всеки, свързан с Берил. Не знам защо. Но трябва да разбера кой е той. Трябва да го намеря.
— Не знам кой е. Или къде, по дяволите, се намира. Ако знаех, щях да го намеря и да му откъсна шибаната глава.
— Имам нужда от ръкописа, П. Дж.
— Какво общо има ръкописът с това? — възпротиви се той.
Тогава му разказах. За Кери Харпър и колието му. За телефонните обаждания и влакънцата, за автобиографията, писана от Берил, за която аз бях обвинена, че съм откраднала. Разкрих му всичко, което се знаеше за случаите, а в това време усещах как ужасът в душата ми нараства все повече. Никога досега не бях обсъждала подробностите по някой случай с друг, освен следователите или прокурорите. Свърших, а П. Дж. стана и излезе от стаята. Когато се върна, носеше войнишка раница, която постави в скута ми.
— Ето — каза той. — Бях се заклел в Бога, че никога няма да направя това. Съжалявам, Берил — измърмори той. — Ужасно съжалявам.
Отворих раницата и внимателно извадих дебелия куп листа. Бяха около хиляда страници с надраскани ръкописно забележки по тях. Освен тях в раницата имаше и четири компютърни дискети, прихванати с гумен ластик.
— Тя ни помоли да не го даваме никому, ако нещо се случи с нея. Обещахме й.
— Благодаря ти, Питър. Бог да те благослови — казах аз и после се сетих още нещо. — Споменавала ли ти е Берил за някой човек, когото е наричала „М“?