— Надявам се, че ще е по-висок от проклетия ми резултат в боулинга. Само това мога да кажа.
— Не е твърде вероятно. Освен ако си адски лош играч на боулинг.
— Така беше последния път.
Свалих очилата и внимателно разтърках очите си. Имах зловещо главоболие и чувствах, че то никога няма да престане.
Марино продължи:
— Ние с Бентън смятаме, че Франки е взел телефонния номер на Берил от компютъра и малко по-късно е започнал да проследява полетите й. Предполагам, от компютъра е научил, че тя е взела самолета до Маями през юли, когато е бягала, ужасена от издрасканото на вратата й сърце…
— Имаш ли някаква теория кога точно е изрисувал сърцето? — прекъснах Марино и придърпах кошчето за хартии по-близо.
— Когато е летяла до Балтимор, Берил е оставяла колата си на летището. Последната й среща с мис Харпър е била в началото на юли — по-малко от седмица, преди да открие любовното послание на вратата.
— Значи може да го е направил, докато колата е била паркирана на летището.
— Ти какво мислиш?
— Смятам, че е напълно приемливо.
— Съгласен съм.
— После Берил побягва към Кий Уест. — Продължавах да атакувам пощата си. — А Франки непрестанно проверява компютъра за резервацията й за връщане. И така е узнал кога точно ще си дойде.
— Вечерта на двайсет и девети октомври — каза Марино. — И Франки е планирал грижливо всичко. Лесна работа. Имал е законен достъп до багажа на пътниците и сигурно е проверявал куфарите, преди да ги качат на багажната лента. Намерил е чанта с името на Берил на етикета и я гепил. Малко по-късно тя се оплакала, че й липсва кафяв кожен сак.
Нямаше нужда Марино да добавя, че това беше абсолютно същият метод, който Франки използва за мен. Беше проверил кога се връщам от Флорида. Беше свил куфара ми. После се появи на вратата ми, а аз го пуснах да влезе в къщата.
Губернаторът ме бе поканил на прием, който бях пропуснала миналата седмица. Сигурно Филдинг беше отишъл на мое място. Поканата потегли към боклука.
Марино продължи с отчет за намереното в къщата на Франки Еймс в северната част на града.
В спалнята му открили сака на Берил, чието съдържание се състояло от окървавената й блуза и бельо. В един сандък до леглото му, който служел за нощно шкафче, имало богат асортимент от садомазохистични порносписания и торбичка с дребни сачми, използвани от Франки, за да напълни тръбата, с която беше халосал Кери Харпър по главата. В същия този сандък имало и голям плик, съдържащ втория комплект компютърни дискети на Берил Мадисън и копието от ръкописа й, включително първата страница на двайсет и пета глава, която тя беше объркала с четения от мен и Марк оригинал. Теорията на Бентън Уесли гласеше, че Франки е лежал в леглото си и е чел книгата на Берил, като в същото време си е играел с дрехите й, носени по време на убийството. Възможно беше. Това, което знаех със сигурност, бе, че всъщност Берил никога не е имала шанс. Когато Франки се появил на вратата й, той е носел кожения й сак и се е представил за куриер. Дори да си го е спомнила от нощта, когато е докарал багажа на Кери Харпър в дома на Мактиг, не е имала причина да се замисли втори път над този факт — точно както и аз не се замислих повторно, докато не отворих вратата.
— Ако не го беше поканила вътре — промърморих тихо.
Ножът ми за писма беше изчезнал. Къде, по дяволите, го сложих?
— Имала е причина да го покани — отговори Марино. — Франки е бил съвсем официален — усмихнат, облечен в униформа, дори с кепе. Носел е сака й, което означава, че е носел и ръкописа й. Чувствала се е облекчена. Била му е благодарна. Отворила е вратата, деактивирала е алармата, поканила го е вътре и…
— Но защо е нагласила отново алармата, Марино? Аз също имам алармена инсталация. И на моята врата от време на време идват доставчици. Ако алармата ми е включена, когато те се появят, аз я деактивирам и отварям вратата. Ако се доверявам на даден човек достатъчно, за да го поканя в къщата си, със сигурност няма да включа веднага алармата само за да ми се наложи да я деактивирам и нагласям отново минута по-късно, когато доставчикът си тръгне.
— Случвало ли ти се е някога да си заключиш ключовете в колата? — Марино ме погледна замислено.
— Това пък какво общо има?
— Просто ми отговори на въпроса.
— Разбира се, че ми се е случвало.
Най-после открих ножа за писма. Лежеше в скута ми.