— Как се случи? В новите коли има различни видове устройства, които да те предпазят от това, док.
— Точно така. Изучила съм ги толкова добре, че извършвам действията, без да се замислям, и изведнъж вратите се оказват заключени, а ключовете ми висят от волана.
— Имам чувството, че така е станало и с Берил — продължи Марино. — Предполагам, Берил е била обзета от мания по отношение на алармата от момента, когато са й я инсталирали, след като е започнала да получава телефонните заплахи. Смятам, че винаги я е държала включена. Да натисне бутоните в минутата, когато заключи вратата, се е превърнало в рефлекс. — Той се поколеба, загледан в библиотеката ми. — Малко е странно. Оставя проклетия си пистолет в кухнята и после включва алармата, след като е пуснала идиота в дома си. Показва колко нервна е била, до каква степен я е разстроила тази шибана история.
Пооправих купчината доклади от токсикологията и ги преместих върху смъртните актове, по-далеч от себе си. Погледнах към кулата от бележки до микроскопа и отново се почувствах обхваната от депресия.
— Боже господи — оплака се Марино. — Имаш ли нещо против да поседиш спокойно, поне докато си тръгна? Подлудяваш ме.
— Това е първият ми ден в работата — напомних му. — Какво мога да направя? Погледни тази бъркотия — посочих към бюрото си. — Човек може да реши, че съм отсъствала година. Ще имам нужда от цял месец, за да наваксам.
— Давам ти време до осем часа довечера. Дотогава всичко ще се е върнало към нормалното, точно както си беше преди.
— Много ти благодаря — казах доста рязко.
— Имаш добър персонал. Знаят как да се оправят с нещата, докато те няма. Какво лошо има в това?
— Нищо. — Запалих цигара и отместих още няколко листа, за да намеря пепелника.
Марино го взе от края на бюрото и го побутна към мен.
— Хей, не е като да нямат нужда от теб — каза той.
— Няма незаменими хора.
— Да бе. Знам, че точно това си мислеше.
— Нищо не мисля. Просто съм разсеяна.
Протегнах се към десния рафт и взех бележника с датите. Роуз беше зачеркнала всичко до края на следващата седмица. А после следваше Коледа. Почувствах, че сълзите ми напират, без да знам защо.
Марино се наведе, за да изтръска цигарата си, и каза кротко:
— Какво представляваше книгата на Берил, док?
— Разбива сърцето ти и в същото време те изпълва с радост — казах с насълзени очи. — Невероятна е.
— Аха, чудесно. Надявам се все пак да я публикуват. Това някак си би я съживило, ако разбираш какво искам да кажа.
— Знам точно какво искаш да кажеш. — Поех си дълбоко дъх. — Марк ще види какво може да се направи. Предполагам, ще се наложи нещата да се уреждат наново. Спаракино със сигурност няма да се грижи вече за делата на Берил.
— Не. Освен ако го прави иззад решетките. Предполагам, че Марк ти е казал за писмото.
— Да — отговорих. — Каза ми.
Едно от деловите писма от Спаракино до Берил, намерени от Марино в дома й малко след убийството, придобило ново значение за Марк, след като прочел ръкописа на трагично загиналата писателка:
„… Берил, интересно е, че Джо е помогнал на Кери — това ме прави особено щастлив, тъй като аз бях човекът, който ги запозна, когато Кери купи прекрасната си къща. Въобще не го намирам за странно. Джо беше един от най-щедрите хора, които някога съм имал удоволствието да познавам. С нетърпение очаквам да науча повече.“
Простичкият параграф намекваше за доста неща, макар да е малко вероятно, че Берил се е усетила за нещо. Сериозно се съмнявах, че когато е споменала Джоузеф Мактиг, тя е имала идея колко опасно е приближаването й до незаконните владения на Спаракино, които включваха многобройни фалшиви компании, създадени от адвоката с цел изпиране на мафиотските пари. Марк вярваше, че Мактиг с неговите огромни капитали и имоти е бил наясно с незаконните дела на Спаракино и че в крайна сметка и предложената от Мактиг финансова помощ на отчаяния Кери Харпър също не е била съвсем законна. Тъй като Спаракино никога не беше виждал ръкописа на Берил, той ужасно се е страхувал да не би тя несъзнателно да е направила някакво разкритие. Когато книгата й изчезна, стимулът му да я открие, е бил нещо повече от алчност.
— Вероятно е смятал, че е извадил късмет, когато са убили Берил — каза Марино. — Нали разбираш — тя няма да е наоколо, когато той подправи романа й, няма да се разправя с него, няма да има нищо, което да покаже с какво точно се занимава той. После той спокойно е можел да продаде книгата и да направи страхотен удар. Имам предвид — всичко живо щеше да се заинтересува след вдигнатия от него рекламен шум. Няма начин да разберем как щеше да свърши всичко — може би със снимките на труповете на Харпърови, отпечатани в някой жълт вестник…