— Спаракино никога не е получавал снимките, направени от Джеб Прайс — напомних му. — И слава богу.
— Добре де, както и да е. Важното е, че след цялата тая шумотевица даже аз бих отишъл да си купя проклетата книга, а не съм си купувал нищо такова през последните двайсет години.
— Срамота — измърморих. — Четенето е чудесно нещо. Трябва някой път да опиташ.
И двамата погледнахме към влизащата отново Роуз. Този път носеше дълга бяла кутия, завързана с луксозна червена панделка. Тя озадачено се огледа в търсене на по-разтребена част от бюрото ми, накрая се предаде и остави кутията в ръцете ми.
— Какво, по дяволите… — извиках изненадано.
Бутнах стола си назад, поставих неочаквания подарък в скута си и започнах да развързвам сатенената панделка. Роуз и Марино ме наблюдаваха мълчаливо. В кутията имаше две дузини прекрасни червени рози с дълги стъбла, които искряха като рубини, поставени на зелено кадифе. Наведох се, затворих очи и вдъхнах аромата им. После отворих малкия бял плик, пъхнат между тях.
„Когато положението стане напечено, печените отиват на ски. В Аспен, след Коледа. Счупи един крак и се присъедини към мен. Обичам те. Марк“ — гласеше картичката.