— Знаете ли дали редовно е приемала покани като вашата?
— О, не — бързо отговори госпожа Мактиг. — Поне не тук. Щях да чуя, ако имаше нещо такова. Тя ми направи впечатление на много затворена млада жена, на човек, който пише за удоволствие и не му пука за вниманието на околните. Това обяснява и използването на псевдоними. Писатели, които крият самоличността си, както правеше тя, рядко се появяват пред публика. Сигурна съм, че ако не съществуваше приятелството между Джо и господин Харпър, и за мен тя нямаше да направи изключение.
— Изглежда, била е готова да направи почти всичко за господин Харпър — изкоментирах.
— Да, предполагам, че така е било.
— Вие срещали ли сте се с него?
— Да.
— Какво впечатление ви направи?
— Струва ми се, че беше срамежлив — каза тя. — Понякога си мисля, че не беше щастлив човек и може да се е смятал за по-мрачен от другите. Беше доста впечатляваща личност. — Старата жена отново се загледа встрани и светлината напусна погледа й. — Моят съпруг определено му беше много предан.
— Кога за последен път видяхте господин Харпър?
— Джо почина миналата пролет.
— Не сте ли виждали Харпър, откак почина съпруга ви?
Тя поклати глава и потъна в някакви лични мисли, за които нищо не знаех. Зачудих се какво ли е свързвало Кери Харпър и Джо Мактиг. Бизнес сделки? Влияние върху Мактиг, което е разочаровало жена му и е намалило обичта й към него? Или просто Харпър е бил прекалено голям егоист и грубиян.
— Той има сестра, нали? Кери Харпър живее със сестра си, доколкото знам — казах.
Госпожа Мактиг ме изненада, като стисна устни и ме погледна с насълзени очи. Оставих чашата на масата и взех чантата си. Тя ме изпрати до вратата. Не исках да я измъчвам, но внимателно настоях:
— Писала ли е някога Берил на вас или съпруга ви?
Тя поклати глава.
— Познавате ли някои от другите й приятели? Вашият съпруг не е ли споменавал нечии имена?
Отново поклащане на главата.
— Знаете ли към кого би могла да се обърне с „М“, някой с този инициал?
Госпожа Мактиг гледаше тъжно към празния коридор, ръката й стоеше на дръжката на вратата. Когато ме погледна, очите й бяха влажни и неясни.
— В два от романите й има „П“ и „А“. Съюзнически шпиони, доколкото си спомням. Господи, май забравих да изключа фурната. — Тя премигна бързо, като че ли светлината я заслепяваше. — Ще ми дойдете пак на гости, нали?
— Ще бъде чудесно — отговорих.
Докоснах нежно ръката й, благодарих й за вниманието и си тръгнах.
Веднага щом се прибрах вкъщи, позвъних на майка ми и за първи път изслушах с облекчение обичайните й лекции и напомняния с властния глас, който издаваше силната й обич към мен.
— Цяла седмица беше доста хладно, а по новините видях, че в Ричмънд отива към нулата. Това си е направо зима. Заваля ли сняг вече?
— Не, мамо, още не е. Как е кракът ти?
— Добре, както можеше да се очаква. Плета голям шал за теб, мислех, че ще можеш да си завиваш краката с него, докато работиш в кабинета си. Луси пита за теб.
Не бях говорила с племенницата си от две седмици.
— В момента работи по някакъв училищен проект — продължи майка ми. — Говорещ робот. Снощи го донесе вкъщи и подплаши горкия Синбад, който се скри под леглото.
Синбад беше зла, греховна и проклета улична котка на сиви и черни петна, която упорито беше проследила майка ми до вкъщи една сутрин, докато тя пазарувала из Маями Бийч. Винаги, когато отивах там на гости, гостоприемството на Синбад свършваше с настаняването му на хладилника, където стоеше неподвижно като лешояд и ме наблюдаваше с неприязнен поглед.
— Никога няма да се сетиш с кого се видях онзи ден — започнах прекалено весело.
Нуждата да го кажа някому беше непреодолима. Майка ми познаваше миналото ми или поне част от него.
— Помниш ли Марк Джеймс?
Тишина.
— Той ходил до Вашингтон и се отби да ме види.
— Разбира се, помня го.
— Мина, за да обсъдим един случай. Адвокат е. В Чикаго. — Започнах бързо отстъпление. — Беше по работа тук. — Колкото повече говорех, толкова повече неодобрителното й мълчание се спускаше над мен.
— Хм. Спомням си, че той почти те уби, Кати.
Почувствах се отново десетгодишна, както винаги когато ме наричаше Кати.
Глава 4.
Криминалната лаборатория се намираше в сградата на съдебния лекар и този факт ми осигуряваше удобството да не се налага да чакам писмени доклади. Учените, които работеха там, също като мен знаеха доста неща, преди да започнат да пишат отчетите си. Бях предала уликите по случая на Берил Мадисън точно преди една седмица. Вероятно щяха да минат още няколко седмици, преди докладът да се озове на бюрото ми, но Джони Хам сигурно вече си беше съставила мнение и имаше лични впечатления. Свърших сутрешната си работа и тъй като се намирах в подходящо за размишления настроение, се качих до четвъртия етаж с чаша кафе в ръка.