— Късмет — повтори Джони весело.
— Ще му се обадиш ли? — попитах.
— Съмнявам се, че ще иска да проучва нещо, което вече е прегледано — каза тя и добави: — Знаеш какви са федералните агенти.
— И двете ще му се обадим — реших аз.
Върнах се в кабинета си и открих половин дузина телефонни съобщения. Едно от тях веднага прикова вниманието ми. На него беше отбелязан номер в Ню Йорк и бележка: „Марк. Моля, обади се“. Според мен имаше само една причина за отиването на Марк в Ню Йорк. Сигурно имаше среща със Спаракино — адвокатът на Берил. Защо „Орндорф и Бъргър“ толкова силно се интересуваха от убийството на Берил? Очевидно номерът беше на директния телефон на Марк, защото той вдигна слушалката при първото иззвъняване.
— Кога за последен път беше в Ню Йорк? — запита той.
— Моля?
— Точно след четири часа има полет от Ричмънд за Ню Йорк. Директен. Можеш ли да го вземеш?
— За какво става дума? — попитах и усетих, че пулсът ми се ускорява.
— Не смятам, че е разумно да обсъждаме подробностите по телефона, Кей — отговори той.
— А аз не смятам, че е разумно да идвам в Ню Йорк, Марк — отговорих.
— Моля те. Важно е. Знаеш, че нямаше да те моля, ако не беше важно.
— Невъзможно…
— Прекарах сутринта със Спаракино — прекъсна ме той, докато дълго потисканите ми емоции се бореха с решението ми. — Има едно-две нови неща, свързани с Берил Мадисън и твоя кабинет.
— Моят кабинет? — Вече не можех да остана равнодушна. — Какво, свързано с моя кабинет, бихте могли да обсъждате?
— Моля те — повтори той. — Моля те, ела.
Поколебах се.
— Ще те посрещна на „Ла Гуардия“.
Настойчивостта на Марк преряза опитите ми за съпротива.
— Ще намерим някое спокойно местенце, където да поговорим. Вече направих резервацията. Ти само трябва да си вземеш билета на летището. Запазил съм ти и стая. Погрижил съм се за всичко.
Господи, помислих си, докато затварях телефона и отивах към стаята на Роуз.
— Трябва да замина за Ню Йорк следобед — обясних й аз с тон, който изключваше всички въпроси. — Свързано е със случая на Берил Мадисън. Ще отсъствам от офиса поне и през утрешния ден — Избягнах погледа й, защото макар секретарката ми да не знаеше нищо за Марк, страхувах се, че мотивите ми бяха ясни като табло с обяви.
— Има ли номер, на който да бъдеш открита? — запита Роуз.
— Не.
Тя отвори календара и започна да преглежда срещите, които трябваше да отмени. После ме уведоми:
— Обадиха се от „Таймс“, искат да пишат някаква статия за теб.
— Забрави! — отговорих раздразнено. — Те просто искат да ме разпитат за случая на Берил Мадисън. Това е тяхна тактика. Винаги когато има особено жесток случай, който аз отказвам да обсъждам, изведнъж всеки журналист в града иска да узнае къде съм ходила на училище, дали имам куче, какво мисля за смъртното наказание, кой е любимият ми цвят, филм, храна и начин за убийство.
— Ще откажа — измърмори тя и посегна към телефона.
Напуснах офиса точно навреме, за да мога да се прибера до вкъщи, да хвърля няколко неща в сака и да изпреваря натовареното движение. Билетът ми ме чакаше на летището точно както Марк беше обещал. Беше запазил първа класа и се настаних сама на цяла редица седалки. По време на полета пиех „Чивас“ с лед и се опитвах да чета, докато мислите ми прелитаха като облаци в тъмното небе зад кръглия прозорец.
Исках да видя Марк. Осъзнавах, че не е професионална необходимост, а слабост, която вярвах, че съм успяла да преодолея. Бях развълнувана и отвратена от себе си. Не му се доверявах, но отчаяно исках да мога да го направя. Това не е Марк, когото познаваше преди, а дори и да беше — спомни си какво ти причини. Но каквото и да нашепваше разумът ми, чувствата ми не искаха да го послушат. Прелистих двайсет страници от роман, написан от Берил Мадисън под псевдонима Ейдър Уайлдс, но нямах и най-беглата идея, какво съм прочела. Историческите романи не са от любимите ми, а този със сигурност не би спечелил никаква награда. Берил пишеше добре, прозата й преливаше в песен, но историята куцаше. Беше от кашите, забърквани по рецепта. Зачудих се дали щеше да успее в литературата, която е искала да пише, ако беше оживяла.
Гласът на пилота внезапно съобщи, че кацаме след десет минути. Градът под нас представляваше изключителна гледка, с малки светлинки, движещи се по пътищата, и червени лампи по върховете на небостъргачите.