— Преди месец? — попитах загрижено. — Писала ли му е?
— Обадила се.
— От къде?
— По дяволите, не знам. Предполагам от Ричмънд.
— Той ли ти каза това?
Марк се замисли за момент.
— Не, той не спомена откъде се е обадила. Защо?
— Била е вън от града известно време — отговорих аз спокойно, като че ли това нямаше никакво значение. — Просто се чудя дали Спаракино е знаел къде е била.
— Ченгетата не знаят ли?
— Има много неща, неизвестни на ченгетата.
— Това не е отговор.
— По-добър отговор е, че ние въобще не би трябвало да обсъждаме нейния случай, Марк. Вече казах прекалено много, а не съм сигурна какъв точно е интересът ти.
— И не си сигурна, че мотивите ми са почтени — каза той. — Не си убедена, че аз не се опитвам да те нахраня и напия само защото искам информация.
— Да, така е, честно казано — отговорих аз, когато очите ни се срещнаха.
— Тревожа се, Кей.
Това вече го бях разбрала от напрегнатото му лице, което все още имаше власт над мен. Трудно можех да откъсна погледа си от него.
— Спаракино се е заел с нещо. Не искам ти да попаднеш в мелницата му.
Марк доля остатъка от виното в чашите ни.
— Какво би могъл да направи той, Марк? Да ми се обади и да поиска ръкопис, който аз не притежавам? Е, и?
— Струва ми се, той знае, че ръкописът не е у теб. Проблемът е, че това няма значение. Той го иска и накрая ще го получи, освен ако не е загубен, разбира се. Спаракино е изпълнител на завещанието й.
— Чудничко — казах.
— Просто чувствам, че е готов да направи нещо. — Марк изглеждаше, като че ли говори на себе си.
— Още някое от рекламните му шарлатанства? — предположих прекалено весело.
Марк отпи от виното си.
— Не си представям какво би могъл да направи — продължих. — Особено по отношение на мен.
— Аз мога — сериозно каза Марк.
— Тогава, моля те, обясни ми.
Направи го.
— Заглавие: „Главният съдебен лекар отказва да предаде спорен ръкопис“.
Изсмях се.
— Това е смешно!
Марк не се усмихна.
— Помисли за това. Спорна автобиография, написана от саможива жена, която бива брутално убита. После ръкописът изчезва и съдебният лекар е обвинен в кражба. Проклетото нещо е изчезнало от моргата. Господи. Когато книгата се появи на пазара, автоматично ще се превърне в бестселър и Холивуд ще се бори за филмови права.
— Не се притеснявам — казах неубедително. — Звучи пресилено. Не мога да си го представя.
— Спаракино е факир, когато трябва да направи от нищо нещо, Кей — предупреди ме той. — Просто не искам да свършиш като Леон Джоунс. — Той се огледа за келнера и погледът му премина към входната врата.
Марк бързо сведе очи към чинията си и промърмори:
— Ох, мамка му!
Призовах на помощ цялото си самообладание, за да не се обърна назад. Не вдигнах поглед и с нищо не показах, че съм наясно какво става, докато едрият мъж стигне до масата ни.
— Е, здрасти, Марк. Мислех си, че мога да те намеря тук.
Изглеждаше кротък човек, доста над петдесет, с месесто лице и малки, сини, ледени очи. Беше зачервен и дишаше тежко, като че ли усилието да носи огромната си тежест измъчваше всяка част от тялото му.
— Импулсивно реших да се разходя насам и да ти предложа едно питие, старче.
Той разкопча кашмиреното си палто и се обърна към мен с протегната ръка и усмивка.
— Мисля, че не се познаваме. Робърт Спаракино.
— Кей Скарпета — произнесох аз с учудващо хладнокръвие.
Глава 5.
Успяхме някак си да се справим с питиетата си в компанията на Спаракино. Продължи цял час. Беше ужасно. Той се държеше с мен като с абсолютно непозната. Но знаеше коя съм, а аз бях сигурна, че срещата не е била случайна. Как може да има случайни срещи в град с размерите на Ню Йорк?
— Убеден ли си, че не е знаел за моето идване? — попитах.
— Не виждам откъде би могъл да научи — отговори Марк.
Усетих колко напрегнати са ръцете му, когато ме побутна да тръгна по Петдесет и пета улица. „Карнеги Хол“ беше празен, няколко човека се разхождаха по тротоара. Наближаваше един часът. Мислите ми плуваха в алкохолни облаци, нервите ми бяха опънати.