Помислих си за моята модерна, отоплявана с газ къща в Ричмънд, за огромното си легло с твърд матрак и електрическо одеяло, за стека цигари в шкафа под хладилника и хубавото уиски в бара ми. После помислих за ветровития, мрачен втори етаж на „Горичката Кътлър“.
— Тук ще ми бъде много удобно. На канапето — казах.
— Глупости. Огънят скоро ще угасне.
Стърлинг Харпър си играеше с копчето на пуловера си. Погледът й не се отместваше от огъня.
— Госпожице Харпър — опитах за последен път. — Имате ли идея кой може да е извършил това? Берил, брат ви… Защо?
— Смятате, че е един и същи човек — каза го като факт, а не въпрос.
— Трябва да обмисля всяка възможност.
— Иска ми се да можех да ви кажа нещо, което да помогне — отговори тя. — Но вероятно това е без значение. Който и да е — направеното си е направено.
— Не искате ли той да бъде наказан?
— Имаше достатъчно наказания. Те не могат да поправят извършеното.
— Берил нямаше ли да желае да го хванат?
Тя се обърна към мен с широко отворени очи.
— Иска ми се да бяхте я познавали.
— Познавам я. По друг начин — казах нежно.
— Не мога да ви обясня…
— Няма нужда, госпожице Харпър.
— Можеше да е толкова хубаво…
За секунда видях мъката й, промененото й лице. После тя се овладя. Нямаше нужда да завършва мисълта си. Щеше да е толкова хубаво, ако не е имало някой, който да разделя Берил и Стърлинг Харпър. Близки. Приятелки. Животът е празен, когато си сам, когато няма кого да обичаш.
— Съжалявам — емоционално казах аз. — Ужасно съжалявам, госпожице Харпър.
— Средата на ноември е — произнесе тя и отново отмести погледа си от мен. — Необичайно рано за сняг. Бързо ще се стопи, доктор Скарпета. Утре сутрин ще можете да тръгнете. Дотогава полицаите ще си спомнят за вас. Чудесно беше, че дойдохте.
Изглежда, е знаела, че ще остана тук. За момент изпитах странното чувство, че тя някак си го е планирала. Разбира се, това беше невъзможно.
— Ще ви помоля да направите нещо — каза тя.
— Какво, госпожице Харпър?
— Върнете се тук през пролетта. Елате през април.
— С удоволствие — отговорих.
— Незабравките ще са разцъфнали. Зелените поляни ще са изпъстрени с бледосиния им цвят. Прекрасно е. Това е любимото ми време на годината. Ние с Берил ходехме да берем незабравки. Разглеждали ли сте ги някога отблизо? Или сте като повечето хора, които ги приемат за даденост и никога не се замислят за тях, защото те са толкова мънички? Невероятно красиви са, когато ги държиш близо до себе си. Прекрасни, като че ли изработени от порцелан и изрисувани от съвършената божия ръка. Носехме ги в косите си и пълнехме вазите в къщата. Обещайте ми, че ще се върнете през април. Обещавате, нали? — Тя се обърна към мен и от мъката в очите й ме заболя.
— Да, да. Разбира се, ще дойда — отговорих и наистина го мислех.
— Нещо специално ли ядете на закуска? — попита тя, докато ставаше.
— Това, което вие закусвате, ще бъде чудесно за мен.
— Има много храна в хладилника — отбеляза тя с особен тон. — Вземете си виното и ще ви заведа до стаята ви.
Стърлинг Харпър ме поведе нагоре по великолепната стълба, украсена с дърворезба. На тавана нямаше лампи, само няколко аплика осветяваха пътя ни. Въздухът беше студен и влажен като в мазе.
— Аз съм от другата страна на коридора, през три врати. Повикайте ме, ако имате нужда от нещо — каза тя и ме вкара в малка спалня.
Мебелите бяха от махагон със сатенена тапицерия. По светлосините тапети на стените имаше няколко маслени картини, изобразяващи небрежно подредени цветя и една гледка от реката. Леглото с балдахин беше затрупано с юргани. Отворена врата водеше към облицована с плочки баня. Въздухът беше застоял и миришеше на прах, като че ли прозорците никога не се отваряха и вътре нямаше нищо, освен спомени. Бях сигурна, че от много години никой не е спал в тази стая.
— В горното чекмедже на скрина има фланелена нощница. Хавлиите и другите необходими принадлежности са в банята — каза госпожица Харпър. — Сега, ако всичко е наред…
— Да, благодаря ви — усмихнах се. — Лека нощ.
Внимателно затворих вратата. Единствената дреха в скрина беше нощницата, грижливо скътана в отдавна изгубил аромата си плик. Всички други чекмеджета бяха празни. В банята имаше четка за зъби в целофан, малка туба с паста, никога неизползван лавандулов сапун и както мис Харпър беше обещала — много хавлии. Мивката беше суха като тебешир и когато завъртях позлатените кранове, потече ръждива вода. Наложи се да почакам доста време, за да се изчисти и затопли достатъчно, за да се измия.